Последната Наследница/The Last Inherritrix

3.

На следващия ден дойде да ме посети почти целия волейболен отбор, в който играех преди инцидента. Почти моментално разпознах всяко едно момиче и треньорката, чието име беше Ванеса. Беше ми толкова приятно да си поговорим, но все някога трябваше това да свърши. Сестрата ги изпрати под предлог, че трябва да ме приготви за изписването. Очевидно нещата бяха повече от добре щом се събудих вчера и днес вече ще ме изписват, но това ме правеше безкрайно ентусиазирана.

Исках да се върна към стария си ритъм на живот и някак си да наредя всичко отново, макар и без Тайлър. Времето през което нямаше никой в стаята и бях сама ми даде доста добра възможност да размишлявам и стигнах до извода, че не ми трябва момче, за да съм щастлива, стига да съм и да бъда вярна на себе си и да съм заобиколена от хората които обичам. И ще го спазвам...

***

Измина около месец. Успях за доста кратко време да се върна в ритъм. Не напълно, но поне до голяма степен. Плуването и волейбола ми липсваха изключително много, но както беше казал доктор Родригез на изписване - поне 2 месеца без натоварване. Просто не можех да дочакам този щастлив момент, когато вече ще мога да играя, да дойде.

От друга страна това ми даде възможност да се отдам на наваксане в университета. Преди катастрофата тъкмо ме бяха приели в учебното заведение, където исках, но след като инцидента се случи изтървах началото на годината. По някаква случайност хората бяха така мили да ме пуснат да вляза, но трябваше за доста кратко време да наваксам началото. Не че имах проблем с това. Така и така нямаше да съм способна да правя много неща заради крака. Но това ме караше да се чувствам толкова зависима от всички,защото не ми даваха поне в първите две седмици да стана от дивана и ми носеха каквото и когато поисках. Не че беше толкова зле, просто ми липсваше малка доза независимост.

***

След още един месец, денят на истината настъпи. Бях изключително развълнувана, защото днес беше последния ми преглед при доктор Родригез и след това вече щях да мога напълно да се отдам на нещата които обичах най много от всичко - плуване, волейбол и колкото и странно да звучи - доброволство. Правя го от както бях на 10. Винаги съм обичала да помагам на хора в беда, затова толкова много пъти съм била организатор на какви ли не мероприятия. Преди инцидента работех в кухнята към местната църква като готвех, миех чинии, сервирах храна и помагах на хората да се нахранят. Обожавам чувството да бъда полезна на някого.

Бях изключително нервна относно нещата, които доктора имаше да ми каже. Болничната обстановка винаги ме е подтискала. Винаги ми е било трудно да гледам болните деца, хора и плачещите бебета, чиито майки се опитват с неуспех да успокоят.

На стола от другата страна, точно срещу мен стоеше един мъж на преклонна възраст. Лицето му беше бледо като платно, а тялото - кожа и кости. Изглеждаше така сякаш живота беше изсмукан от него. От време на време прокашляше и след това се унасяше отново. Ако не виждах как се повдигат ребрата на възрастния мъж докато дишаше, бих си помислила, че е издъхнал. Личеше си, че този човек е имал труден живот. Явно вече никой не се грижеше за него - обувките му бяха извехтяли, а сакото му имаше много кръпки. Когато наближи няговия ред, мъжа почна да рови из джобове на сакото и панталона си и едвам изкара пари, за да си позволи да влезе, за да го прегледат.

Няма нужда да казвам колко съкрушителна беше тази картинка за мен, затова извадих пари от чантата си. Изправих се и отидох да помогна на възрастния човек да се изправи. След това му дадох парите. Той разбира се отказа в началото, но след моята настоятелност ги прие. Казах му, че ще му трябват пари за лекарствата. Сърцето ми се разби, когато сълзи от благодарност се появиха в очите на странника. Целуна ми ръка и ми благодари за всичко, като след това влезе в кабинета при доктора, за когото чакаше.

Аз се върнах на мястото си, доволна от това, което извърших, защото за мен да видя тази искрица надежда в очите на този човек беше достатъчно. Тази случка ме накара да осъзная каква късметлийка съм, че имам хора до себе си, които ме подкрепят, ценят и подкрепят в трудни моменти.

Сега нека се върнем обратно към прегледа.

- Е, госпожице Мадисън, резултатите изглеждат чудесно. Нивата получени от кръвния тест изглеждат в рамките на нормалното и кракът ви трябва да се е възстановил напълно. Мисля, че вече може да се върнете към спорта, но в началото трябва да сте внимателна. Все пак не искаме единствените ни срещи да са в лекарския кабинет, нали? - последното доктор Родригез каза с лека насмешка, като ми намигна. Истината беше че за тези два месеца с него станахме доста добри приятели, но нищо повече от това. Дори мама го беше поканила няколко пъти на вечеря у дома.

- Да, разбира се. Ще внимавам този път, обещавам. Благодаря ви за всичко. - отвърнах вежливо и си стиснахме ръцете.

Най-накрая! Най-накрая домашния затвор щеше да свърши. Брат ми ме чакаше в колата, както обикновено правеше докато бях на преглед, но този път не пожелах да се върнем директно в къщи, а поисках да се отбием до спортната зала където обикновено тренираше отбора по волейбол.