Изкупление

Част 8: Пробуждане

"Не ме докосвай! Кучи син! Не! Не!" нажеженото желязо се доближи до лицето на жената. Бореше се със всички сили, но не можеше да се отскубне от силните ръце на мъжете. В сините ѝ очи имаше плам и борбеност, всичко това изчезна с риданията от болка при допира на метала.

***

Събуди се обляна в пот и сълзи. Докосна лявата си буза и усети грапавата кожа. Издиша тежко. Очите ѝ, които бяха бистри като езеро, обходиха стаята. Лунната светлина влизаше през малкото прозорче и праваше пътечка, осветяваща огледалото. Жената стана и удари с юмрук стъклото. То се разтроши на парчета и няколко дребни частички останаха в разранените ѝ кокалчета. Не можеше да понесе да види своето отражение. Не и след всичко. Получи силата, беше велика, беше красива и силна. А сега? Стисна зъби от злоба. Кой ѝ отне това? Кой посмя да се изгаври с греха на суетата? Дишаше все по-тежко, усещаше злобата все по-дълбоко в костите си. Сърцето ѝ биеше лудо. Изкрещя, силно и страховито като лъв, пазещ прайда си, а след това нищо. Всичко замлъкна.

Черен облак закри месечината и гръм разтърси небето. По устните на жената се прокрадна усмивка. Погледна към раните по ръцете си и те бяха зарастнали. Вече дойде времето да действа. Това бе знакът, който чакаше.

***

"Какво има?" попита сънено Артур.

Лукжуриа бе станала и гледаше през прозореца. Не отговори на владетеля. Дори не го погледна.

"Връщай се в леглото!" извика императорът. Все още думите на пророка кънтяха в главата му. Страхуваше се от нея.

"Трябва да говоря с Ира." каза тя.

"Не! Повече няма да го видиш!" отсече той.

"Не разбираш. Много е важно да говоря с него." спокойно отговори тя, без да отделя поглед от прозореца.

"Не ми пука! Връщай се в леглото!" Артур стана. Доближи се до Похотта, сложи ръката си на рамото ѝ и грубо я дръпна, за да се обърне към него. Когато видя лицето ѝ направи две крачки назад. Склерата на очите ѝ бе кърваро червена.

"Сега. Ще ми позволиш ли да говоря с Ира?" усмихна се тя.

"Ще те заведа" отговори той и отвори вратата. Придружи я до мазето, където бе преместил Ира. "Дръпни се" каза той. Издума няколко думи на латински и златната врата, пред която бяха застанали, се отвори.

Ира ги погледна, а бялото в очите му бе черно. Зелените му очи сякаш хвърляха искри. "Знаеш какво значи" усмихна се той.

"Събрахме се" тихо рече Лукжуриа.

"Седемте смъртни гряха се завърнаха" засмя се Ира, погледна към златокосия мъж "Трепери, императоре! Идваме за трона ти!"

"Това е началото на нов свят. Падни на колене пред господарката ти, Артуре!" когато думите напуснаха устата на жената, през тялото на императора премина червена светлина. Неосъзнавайки какво става, колената му докоснаха пода. Покланяше се пред нея.

"Какво ми направи, вещице?" крещеше той, но от Лукжуриа се чуваше само смях.

Седемта смъртни гряха никога не са спирали да съществуват. Те живеят във всеки един човек и само чакат момента да се пробудят. Чакат някой, ранен и безсилен, завладян от страх и злоба. Дали ще да е палавата Галатея, убиваща всеки свой любовник, или Арес, който ненавижда съществуването си,  или обезобразената Белла, която не понася отражението си, няма значение. Те са просто пешки в тъмната игра на съдбата. Сърцата им, обгърнати от мрак и тъма, са обречени на вечно нещастие. Никога не ще бъдат щастливи. Никога... Чудовищата на собственото им съзнание ги завладяват и обсебват. Ден след ден, с всеки дъх, те губят частица от себе си, докато не останат просто черупка на някогашна личност...