Ice Princess /Ледена принцеса

3

Днес какво ли предстоеше?
Сетих се какво.
-Рич.
Не трябваше да му казвам много. Той просто ме телепортира пред хижата на сестрата на Талола.
-Светна ли се момиче?
Пушеше пури. Отново беше седнала на верандата и галеше онази котка.
-Да. Тук съм,защото искам да ми кажеш всичко,което знаеш за черния лед. За какво съм тук. Отговорът е следствието от това. Искам да разбера коя съм всъщност,защото имам откъснати спомени за живота ми.
-Добре.
Тя остави бавно пурата в пепелника.
-Седни. Кажи първо какво си спомняш.
-Добре. Ами имам спомен ,че съм била оттатък онази черна дебела стена. Също така и че мога да контролирам леда.
-Щом си черен лед значи можеш да го създаваш?
-Ами да. Мисля.
-Покажи.
Станах и изтупах панталоните си от снега.
Не знаех какво да правя.
И на мен ми е интересно хайде!
-Гадняр.
-На кого говориш?
-На никого.
-Аз никого ли съм?
-Мълчи.
-Ако ще ми демонстрираш давай по бързо. Нямам цял ден.
-Че какво правиш? Стоиш си тук просто и галиш някаква проскубана котка?!
Тя изсъска.
-Няма ,скъпа. Тя не искаше да каже това.
Наистина не исках. Котката имаше хубава козина.
-Добре.
Направих малка черна снежинка.
-Доближи я.
Беше колкото дланта ми. Сляпата я докосна и като попарена се отдръпна.
-Коя си ти?!
Медальонът ми със снежинка беше се показал и сега тя го държеше. Докосваше го внимателно.
-Откъде го открадна?!
-От никъде. И аз всъщност не знам откъде го имам. Беше с мен ,когато дойдох.
Тя се отдръпна. Беше с отворена уста и шашната физиономия.
-Каква си ти? Коя си ти?!
-Не знам...
-Само кралското семейство има тези медальони!
Вече повиши тон.
-Не съм крадла! Поне не това. Имам си го и толкова. Ако не ми помогнеш,ще си вървя.
-Тръгвай си!
-Добре.
Закрачих далеч от хижата,но се сетих нещо.
-Как се казваш?
Бях на около три метра от верандата и успя да ме чуе.
-Елиза.
-Добре.
Не знаех защо я попитах. Просто така ми дойде отвътре.
-Ами ти?
-Зя какво ти е?
-Да знам името на първата си ученичка.
-Това значи ли че...
-От утре. Днес не ми се занимава. Та... Името?
-О. Коралайн.
-Не ти искам фалшивото име ,с което се представяш пред сестра ми.
-Габриела.
Тя отново въздиша тежко. Чух я. Не знам защо,но явно знае нещо повече от мен.
-Свободна си.
-И без тва щях да си тръгна.

И наистина. След малко бях в стаята си ,легнала на леглото.
Тя знаеше нещо.
През последните дни ми се върти една мисъл. В сънищата ми постоянно присъстваха думите Ваше Величество. Ваше Величество. Принцеса.
Чувах ги често в сънищата си. Или пък спомените си? Явно съм познавала принцесата. Или пък това съм аз?
Пред Алек и оня негов приятел приемах образа на принцесата. Може би просто се опитвах да ги заблудя в това коя съм.
Дали бях наистина принцесата или просто така си мислех?
Не. Едва ли. Но ,ако съм , Елиза щеше да ми помогне да разбера наистина.
Отидох да обядвам в голямата зала.
Там бяха всички,които бяха вчера в градината за тренировките. Дори и онези гадняри от ледената пързалка.
Седнах много далеч от всички. Не ми се занимаваше с тях.
Но до мен седна Марая.
-Какво ще ядеш?
Тя погледна към празаната ми чиния.
-Нищо. Тук съм само защото трябва да присъствам. Не ми се яде.
-Не може така. Трябва да се яде.
Тя взе чинията ми и след малко се върна. Беше сложила две яйца на очи и бекон.
-Вкусни са.
-Да знам. Имаме чудни готвачки.
До нея се настани Дъглас.
-Оф Дъг...
-И аз се радвам да те видя,Рая.
Той се наведе и я целуна по устата. Явно бяха заедно.
-Искам да ям поне един следобед.
-На вашите заповеди!
Хах. Двамата бяха наистина много близки. Имаше невероятна връзка между тях...
-Здравей!
-Ако не спреш да ме изкарваш от транса ми,ще ти забия ножа в ръката.
Алек бързо махна дясната си ръка от рамото ми и седна до мен.
-И аз се радвам да те видя.
Марая се засмя. Това беше станало преди малко с нея и Дъглас.
-Зарежи. Имам още малко и излизам навън.
-Къде ще ходиш?
-Далеч оттук. Много ми е задушно.
-Утре с другите ще ходим на лов. Ако искаш ела и ти с нас.
-Лов?
Двамата с Дъглас се спогледаха.
-Ами така наричаме мисиите си. Отиваме да разследваме какво става покрай стената. Това е.
Аха ясно. Навън! Това е!
-Добре. Ще дойда.
-Но трябва да станеш рано. Смяната ни е вечер,но трябва да ти обясним набързо как ще протече цялото това.
-Сутрин не мога.
-Защо.
-Имам работа.
-Каква? -и Марая се включи в разговора.
-Ще отида да разгледам градът,нали трябва да си намеря жилище. Всички вие имате,само аз живея в двореца.
-Добре. Измъкна се от сутринта,но следобяд те чакаме в градината.
Алек беше вече изял обяда си.
-Аз излизам.
Аз също бях свършила,но не исках да изляза заедно с него.
Нямах голям избор ,защото той ме дръпна навън.
-Внимавай! Не искам да ти се случи нещо лошо.
-Спокойно. Не съм малко дете.
Дръпнах се от схватката му и се запътих към стаята си. Вместо това той ме хвана по здраво и ме приближи по близо до себе си.
-Не ти вярвам!
-Пука ми ако щеш...
Прекъсна ме. Не можах дори и да си поема въздух,защото той сключи устните ни. Беше дълга целувка,в която аз нямах въздух. Усетих как станах ледено студена. И той беше с черен лед. Еднакви бяхме,освен фактът,че на мен не ми пукаше за него. А явна на него за мен доста...
Той се отдръпна бавно. Погледнах го в очите и казах:
-Това няма да свърши работа. Сам ми каза веднъж да не вярвам на всеки ,който се държи мило с мен.
-Но на мен можеш.
-Не. Не мога.
Хванах ръката му и я дръпнах от моята. Качих се в стаята си.
Не исках да имам връзка с него. Не исках да го харесвам ,защото като си тръгна щях да страдам за него. Не. Не исках да страдам за никого.