Изтъкан от зло - книга първа от поредицата - Сборище на Дявола

Глава 2 - Сън за истина

Алис се намираше на една скала. Под нея бе морето. Беше бурно и толкова тъмносиньо, сякаш бездънно. Изглеждаше ядосано. Яростните му вълни се удряха в подножието на скалата, а морските пръски галеха Алис. Вятърът духаше, вееше косата ѝ, но не я рошеше, което създаваше още по - голям ефект. Небето бе мрачно, Алис никога не беше сънувала слънчев сън, никога. Винаги или беше нощ, или бе мрачно, в друг случай се намираше в някакво помещение. Но този сън не беше като другите. Бе някак по - реален, по - жив.

Момичето чувстваше всичко толкова истинско, че имаше чувството, че ако скочеше във бурните води, морето щеше да го отнесе и убие както в съня, така и наистина.

Но Алис не чувстваше страх от тази ситуация, по - скоро нещо като привличане. Сякаш това бе нейното място. Сякаш някаква част, която преди беше липсвала, сега се наместваше. Някаква странна болка премина по ръката на Алис, а щом впери поглед в източника на болката за момент се паникьоса. На китката си имаше същия символ, като този на странното момиче, което бе срещнала пред тях. Три преплетени в кръг шестици. Изведнъж паниката изчезна, нещо в Алис ѝ подсказваше, че този знак бе привилегия тук. Макар, че дори не знаеше, къде бе това „тук".

В далечината се забелязваше фар, беше изоставен, а и имаше причина, никъде наоколо не се виждаше пристанище. От подножието на фара се извиваше тънка каменна пътечка, която на места беше разрушена и морето я поглъщаше. Пътечката стигаше до един бряг малко по - надолу от скалата, на която се намираше Алис. По - нагоре от брега се виждаше къща. Беше стара, но здрава и издръжлива постройка. Голяма и кафява. На около пет етажа. Имаше голяма порта, пред която растеше едно единствено самото ябълково дърво, на което висяха златни ябълки. Слънцето се отразяваше в таях и показваше стойността им. Наистина бяха златни. Чисто злато, но защо растеше на дърво? А колкото до къщата, тя беше внушителна. Като изключим петте етажа, от четирите и страни имаше по една кула, сочеща към четирите страни на света. Сградата имаше огромни прозорци, но някой от тях бяха изпотрошени.

Къщата сякаш зовеше Алис, сякаш я канеше да отиде и да остане завинаги. Разбира се тя тръгна без да се чуди. Все пак беше сън, а в никой сън нямаше да видиш нещо толкова детайлно без причина.

Момичето изкачи хълма и се обърна към плажа. Беше мрачно, но никак величествено. Морето се сблъскваше със скалите, а морските пръски се разпръскваха като заря. В далечината се виждаше самотния фар, също така облян от вълни, които сякаш бяха живи и всяка със свое мнение за себе си. Бушуваха и образуваха една нереална картина. Точно като то сън.