KINGDOM OF DAWN (Book 2)

~ Chapter 1 ~

От месеци насам Мраморен дворец е обитаван само от скръб и сломени призраци в черни дрехи. Сестра ми настоя да се присъединя към мълчаливо-сълзливия парад, както подобавало на една покорна дъщеря. И понеже сега тя е кралицата, нямаше вариант, в който да не се подчиня на волята ѝ.

След като жриците го просрочиха за цели пет месеца напред, ето че най-накрая настъпи денят на траурната церемония на майка ми - някогашната обичана кралица на Мраморен край. Трудно ми е да се преструвам на съкрушената дъщеря в траур от загубата на майка си, когато съм проронила единствените си сълзи за нея само и единствено от учтивост и за заблуда на сестра ми. Само дотолкова можах да си изкривя душата, не повече. Айрин пък я заоплаква искрено още в деня след завръщането ми, преди дори тялото на майка ни да бъде положено пред очите на богинята на отвъдния свят. Аз я придружавах постоянно в молитвената зала и някой път склонявах да се помоля гласно на богинята да приеме душата на майка ни при себе си. До сега не ми се беше налагало да изричам нито една от тези молитви, затова прекарах последните пет месеца в наизустяването им от стара, дебела книга, която сестра ми се погрижи да ми осигури. Из ума ми скитат толкова много думи, оплакващи смъртта, че започвам да виждам погребението на майка ни още преди да се е случило. Не мисля, че Айрин има подобен проблем. Тя сякаш вече е там.

Отпратих прислужничките от покоите си преди часове и се заех със задачата да се приготвя сама за церемонията. Но дори след като тези часове отминаха, все още не съм готова да изляза. Намирам разни незначителни недостатъци в облеклото или косата си, само и само да се позабавя достатъчно, за да си спестя поне една малка част от онази потиснатост.

Роклята е черна. Предполага се, че е така, защото и смъртта е черна. Символ на безкрайността. В такива моменти ми се иска смъртта да е пъстроцветна като свежа поляна с пролетни цветя. А кой въобще казва, че не е?

Само че на мен ми бяха оставени тези дрехи и ми се наложи да ги навлека. Черната рокля е прилепнала по мен, разкроена от кръста надолу, но пък премерена точно по дължината на крака ми, за да не се препъвам в нея, когато ходя. Ръкавите са дълги, скриващи бледата ми изстинала кожа под мек сатенен плат. Наметалото също е черно и тежко, затулящо под качулката си приблизително цялото ми лице. В огледалото виждам как единствено бялата ми плитка пропълзява пред едното ми рамо, контрастираща с всичко останало в тоалета. Сребърният накит, извиващ се в косата ми, се спуска по челото, като от време на време проблясва под качулката, за да не изглеждам напълно безлична. Накитът на Айрин, която бе коронована незабавно след смъртта на майка ни, ще си остане златната тиара, която вече почти никога не сваля.