KINGDOM OF DAWN (Book 2)

~ Chapter 5 ~

Повръщам всичко в гърнето в банята, чувствайки как кожата ми се сгорещява и запарва под нощницата, а крайниците ми омекват дотолкова, че трудно свивам юмруци. Главата ме боли, сякаш там, на едно точно определено място от дясната страна на черепа ми, някой човърка мозъка ми с клечка. Устните също ме болят, дори малко повече отколкото главата, но това е защото за целия период на досегашното си съществуване, никога не съм се насилвала да се усмихвам толкова, колкото днес.

Изправям глава, закашлям се, а човешката прислужничка, застанала на колене зад мен, придържайки косите ми, се затюхква разтревожено. Останалите две зад гърба ѝ шумно гризат ноктите си, съсредоточили напрегнати погледи в окаяната ми милост. Сядам на студения, покрит с бели плочки под, бършейки уста в голата си длан. Върховете на ушите ми са изпаднали в конвулсия заради бушуващата вътре кръв.

Като най-слабохарактерното същество на света, за пръв път си позволявам да заплача гласно пред човеци. Но тези момичета тук са достатъчно благоразумни да не ме упрекнат. Дори, за разлика от елфите, те са способни да изпитат съжаление към мен, макар и проявата на симпатии ни най-малко да не е част от задълженията им.

- О, господарке – повтаря слабичкото момиче до мен. – Не бива да плачете. Вие сте толкова силна, много силна, господарке.

- Те трябва да си заминат – дишането ми се учестява. – Не ги искам в дома си нито миг повече! Не искам никой чужд тук! Трябваше да бъдем само двете с Айрин, както си обещахме.

Прегръщам коленете си и заравям лице там.

- Не се бойте, господарке – успокоително шепне в ухото ми човешкото момиче. – Всичко ще се нареди.

Знам, че не разбират нищо от това, което им казвам, но поне мога да оценя подкрепата. Те ме подкрепят, а аз дори не знам имената им. Дойдат ли тук, никога не ги споменават. Но пък и никой не ги пита.

- Благодаря ви – промърморвам аз, прегръщам момичето до мен и привиквам другите две с махване на ръка. Те се струпват на колене около мен и ръцете им обгръщат тялото ми, изпъкващо с височината си на фона на техните. – Срамувам се, че не знам името на нито една от вас.

Те се позасмиват развеселено. Свеж, искрен звук, успяващ до известна степен да поразчупи леда, смразил сърцето и ума ми.