Изтъкан от зло - книга първа от поредицата - Сборище на Дявола

Глава 3 - Привидения

За момент Алис само гледаше баба си. После осъзна, че се държеше твърде странно, провокирайки объркани чувства у горката старица. Сега трябваше да измисли някакво добро оправдание. 
- Да, добре съм – усмихна се Алис, – просто кошмар, къде е Джейни? – попита момичето почесвайки се по врата, някак засилваше ефекта.
- На двора, но миличка сигурна ли си, че си добре? – по лицето на жената все още пълзеше притеснено изражение.
- Да... нищо ми няма – отвърна набързо Алис, скочи от леглото, целуна баба си  и бързо заслиза надуло.
Горката жена бе останала в стрес. Внучка ѝ никога не се беше държала толкова странно. Нещо определено бе станало. Но какво? Почти нищо не можеше да разтърси Алис до степен, в която тя просто стоеше и гледаше в точка.  А може би това бе нормално тийнейджърско държание.
Жената тъкмо се накани да напусне стаята, когато съзря телефона на Алис, лежащ на земята. Ето това не бе нормално тийнейджърско държание. Та кой тийнейджър би забравил телефона си?
- Мила, забравила си телефона си! – извика жената, навеждайки се да го вдигне. Но нещо я накара да спре. Около него имаше остатъци от златен прах. Не какъв да е златен прах, а от омагьосаното  дърво. Да бабата беше навътре с тези неща. Знаеше за дървото, знаеше за плодовете му и определено знаеше за къщата, защото някога тя бе живяла там.

∞∞∞

Алис се втурна по стълбите, като дори нямаше намерение да пипа телефона си. Всичко това освен, че я учудваше я плашеше адски много. Слезе на първия етаж, взе горнището си и излезе. Джейни я чакаше на двора.
- Ето те – заръкомаха доста нервно момичето, – забрави ли, че щяхме да ходим за костюм, Хелоуин е след ден ако не броим днес, защото е пет часа.
- Да, извинявай отнесох се. Хайде бързо да вървим, преди магазините да са затворили – Алис избута приятелката си през малката метална вратичка на предното дворче.
- Добре ли си? – попита Джейни.
- Защо, днес всички ме питат това – Алис направо се развика, защо всички ѝ задаваха този въпрос. Не беше ли видно, че не бе добре.
- Ами, защото изглеждаш нервна – обясни момичето.
- Ами съжалявам, но... – осъзнаваше, че на когото и да разкажеше съня си, пак щеше изглежда твърде откачено.
- Заради Джони е нали? – попита Джейни, което за Алис бе възможност за измъкване. – Знаеш с каква цел ще дойде на купона нали?
- Добре – излъга тя, – хвана ме!
- Знаех си! – извика победоносно Джейни. – Но не ми казвай, че ти е безразличен.
- Разбира се, че не е – това до някъде беше истина, но само до някъде.
- И какво! – момичето скокна от радост.
- Нищо! – Алис не осъзнаваше, как сама са заплиташе в капана на приятелката си. Защото половината от този разговор беше лъжа.
- Не е нищо – каза доста сурово Джейни. – Познаваш Джони перфектно не се надявай да потръгне между вас. Просто…знам го от личен опит.
- Да, знам, но все още имам надежда – пак излъга.
- Е, още веднага след като той се появи на купона всяка такава ще умре. Той винаги прави едно и също, флиртува с теб, докато не се подадеш, после те води в някоя стая и на другия ден се прави че не те познава. Това е Джони.
- Знам, но не мога да му кажа да не идва – това бе самата истина, защото всички бяха поканени на купоните на Алис.
- Не, не опираме до там, а до това, че не трябва да му се даваш. Позволи му да те целуне и най – нагло си тръгни. Така поне няма да спре да те преследва.
- Къде е логиката? – Алис се спря и погледна с неразбиране най – добрата си приятелка, която за жалост винаги имаше право. – Аз не искам да ме преследва.
- Не мислиш! –Джейни леко перна Алис. – Той ще почне да те преследва и или ще му омръзне, или ще се влюби.
- Ох да, забравих, че много обичаш да се филмираш – Алис се засмя.
- Не, това си е самата истина – момичето се опули.
- Не мога да го повярвам, но че няма да му се дам няма.  А и баба ще е в съседната постройка.
- Да, ти изкара баба си терорист, причакващ гаджетата ти зад някой ъгъл – Джейни се засмя, – къде  криете картечниците и базуките?
- В избата при картофите, зелето и труповете – Алис го каза със съвсем сериозен тон.
- Ако не те познавах щях да ти повярвам – отвърна също толкова сериозно момичето.
Двете неусетно бяха стигнали до мола. Влязоха.
Голямата сграда вече бе декорирана за предстоящия празник. Изкуствени паяжини бяха окачени по стените, а по витрините на магазините имаше най – разнообразна страховита украса. В кафенето се сервираха безплатни червеникави напити, имитиращи кръв и малки тиквени кексчета.
- В кой магазин си харесала костюм? – Попита Алис, като се оглеждаше.
- Ами аз не съм си харесала, заедно ще потърсим – ухили се Джейни, знаейки че Алис мразеше да разглежда магазин след магазин в безсмислено търсене на костюм, които щеше да облече веднъж.
- Шегуваш си нали? – Алис направи тъпа физиономия
- Ами ... не! Но и ти не си харесала костюм.  Така че, хайде да ти намерим.
- Аз все още не знам на каква тема да е партито, така че все още не мога да мисля за тоалет.
- Направи партито по тоалета си – Джейни размаха гордо пръст.
- Не, не мисля така. Все някога ще успея да го измисля – Алис се усмихна, но нещо привлече погледа ѝ, по – скоро беше някой.
Едно момиче с гарваново черна, къдрава дълга коса. Беше същото момиче от вчера. Алис се загледа в него. То също я забеляза, усмихна ѝ се, а след това помаха. Алис се опули, бавно вдигна ръка и помаха в отговор.
- На кого махаш, там няма никого! – Джейни я потупа по рамото.
- Не го ли виждаш, момичето с черната коса и различните очи – Алис протегна ръката си, сочейки усмихващото се момиче.
- Пушила ли си?! – най – добрата ѝ приятелка и хвърли доста объркан поглед.
- Не…знаеш ли няма значение, да вървим – Алис бързо задърпа приятелката си към първия магазин. – Избирай нещо и да се махаме.
- Какво ти става, днес се държиш повече от странно. – Джейни я изгледа злобно.
- Нищо, просто искам да се прибирам  – каза тихо Алис.
- Ти ми обеща не помниш ли? – момичето се нацупи
- Помня – примири се момичето, – извинявай, не знам какво ми става.
- Простено ти е, всички се държат така, когато Джони им е хвърлил око – Джейни намигна и след това се зарови из многобройните хелоуински тоалети.
През следващите два часа, двете момичета успяха да си намерят костюми. Алис най – накрая се спря на вещица, нищо че вече трета година щеше да бъде вещица, харесваше ѝ да се прави на такава. А Джейн щеше де бъде котка. Тя обичаше да флиртува по този начин, а и големите ѝ сини очи, някак се връзваха с визията.  И най - накрая Алис се прибира и отново си легна да спи, но с часове сънят просто не идваше. Сякаш нищо вътре в нея се беше пробудило след онзи странен сън. Не усетено стана сутрин.
∞∞∞
Следващия ден мина бавно и мъчително. Особено след като не си мигнал цяла нощ. Алис проспа повечето часове, но сънуваше странни плашещи работи,  затова се опитваше да не заспива. Сънуваше огън и горящи в него жени, мъже и деца. Сънуваше една определена жена, която държеше кукла в която забиваше иглички.  Сънуваше странни пентаграми и хора, който говореха неразбираеми думи около тях. Сънуваше смърт.
И така  неусетно дойде часът по физическо. В момента целия клас беше събран в салона. Защото навън валеше като из ведро, но между дремките, Алис дори не бе забелязала. Всъщност тя не се чувстваше като част от света, което се промени, в момента, в който господинът по физическо гордо обяви, че днес щяха да играят народна топка.
. Алис опита да каже на господина, че не бе в състояние за игра, но той  просто бе пуснал една мазна усмивка, след което я бе нахокал, вкарвайки я в игра.
Отборите се разделиха и играта започна. Джейни и Алис бяха в едни отбор. Техният отбор печелеше, но Алис отново спеше. Странното бе, че можеше да го прави и права. Дори за нея беше странно. А дали наистина спеше, или просто някакви страховити картини се появяваха пред очите ѝ. Имаше чувството, че ги виждаше при всяко едно примигване. Накъсани и зловещи. Вече не можеше да ги различи от реалността.
- Алис....!!! – изкрещя Джейни, но беше твърде късно. Топката беше пернала момичето през главата, запращайки го в отсрещната стената. Сега поне беше сигурно, че щеше си поспи малко.