Life After Death

1.

Събудих се изведнъж от ужасния трясък на счупени стъкла, разпилявайки се по земята. Станах от леглото си и взех една бухалка, седяща близо до вратата ми, излязох и закрачих бавно по белите стълби водещи до първия етаж.
-Мамо?- с учуда видях майка ми как леко с ръце събираше всяко едно стъкълце в кофата за боклук.
- О, здравей мила! Да не те събудих? Без да исках счупих любимата ваза на баба ти, съжалявам!- сведе глава виновно, а аз отидох и я прегърнах. Знаех, че тази ваза беше любимата на баба ми и на майка ми, само тази ваза потдържаше спомените ни с баба.
- Няма нищо мамо! Хайде легни си, аз ще почистя тук и без това следмалко ще се приготвя за училище.
- А да, днес е първия ти ден в новото училище, гледай да се справиш добре мила! И не се сприятелявай много...ясно?
- Да да знам, спокойно!- дано да не започне тая тъпа лекция отново за това как да не се сприятелявам с никого, омръзна ми вече. Но няма да я слушам, мога да се справя с всичко..превъзмогнала съм вече смъртта на....на..ъгхх.
- Хайде отивай да си лягаш мамо!
- Добре.

Оставих я в спалнята й, за да си легне. Отидох отново долу и започнах да събирам останалите стъкла с метлата. Добре, че този път не ми тълкуваше пак оная тъпа лекция, как не бива да се сприятелявам, а само да уча и никъде да не излизам и така нататъка. Но тази година ще е по различна, започвам нов живот вече. Вече съм превъзмогнала смъртта на баща ми и след него и на баба ми. Татко умря по един много странен начин. Тогава бях с него и аз тогава умрях, но той ме спаси и вместо аз да умрях, той почина вместо мен.

*Спомен*
Часът е 03:00 часа през нощта, чаках баща ми да ме прибере от библиотеката, но винаги закъсняваше заради работата си. Все пак никой няма по пустите улици на града, когато стане 00:00 часа. Имаше си вечерен час, но аз не го спазвах много, макар и да съм на 16 години. Преди да се усетя вече пред мен беше спрян големият черен джиб на баща ми. Влезнах бързо в луксозната кола, сложих си колана и баща ми тръгна бързо напред.
- Как може да седиш до толкова късно вечерта бе дете?- беше ядосан, личеше си от километри.
- Съжалявам.
- И все пак знаеш, че съм до късно на работа и не мога да те забера, а къде е майка ти въобще?
- Не знам, на работа...мисля!
- Мислиш? Ох остави, няма да се занимавам.- винаги правеше така, без да му пука нито за мен нито за мама. От както започна тая проклета работа вече нищо не му пука, освен работата и колата му.
Докато се усетя колата беше спряна настрани.
- Тиии видя ли това?- попита ме някак си изплашен от нещо и гледаше към неговата страна на прозореца.
- Нн-не? Защо?
- Не нищо остави, явно ми се е привидяло.- той потегли и отново се върнахме по маршрута. Не този път няма да оставя нещата така, няма да оставя нищо вече.
- Искам да..- бях прекъсната от тропане по колата, отгоре на капака.- Какво става?
- По даволите! Намериха ме вече.
- Какво? Кой? Какво ЗАБОГА СТАВА?- крещях вече, но не прекалено силно. Докато се усетя вече над нас излетя покрива на колата и вместо него седеше една огромна птица с остри нокти или поне така го виждаше баща ми, аз нищо не видях, просто една красива луна. Да вярно беше, че покрива на колата излетя, но там нищо нямаше.
- ИЗЛИЗАЙ БЪРЗО!- заповяда ми той, а аз излязох от колата и бягах. Щях да се обърна назад да видя къде е баща ми......., но тогава усетих как поне шест остри и дебели ножове се забиваха в мен, но това иначе бяха ноктите на птицата. Леко полетях с нея, но бързо ме пусна на земята, наранявайки ми гръбнака. Хах колко забавно, да си намушкан от някаква птица дори и без да я виждаш и в същото време и да ти счупи гръбнака. Направо чудесно. Преди да затворя очи зърнах за последно баща ми с размазан поглед. Бялата светлина идваше за мен. Приближавах я. Още малко. Съвсем малко остана. Какво? Изчезна? Светлината изчезна? Отварям очи и виждам баща си легнал до мен с протегната ръка към моята.
- Татко?- надигнах се в седнало положение и му проверих пулса.- ТАТКОО..- изкрещях толкова силно, колкото можех...та той нямаше пулс, вече беше мъртъв. В това време чух птицата да грачи силно, обърнах се към нейната посока и тогава я видях. Беше там, огромна с голяма остра чофка и нокти, които по тях имаше кръв, моята кръв. Птицата разпери криле и се насочи към мен. Извиках доста силно, когато беше достатъчно близо и тогава докато се усетя какво направих....тя се пръсна, буквално се пръсна, само перушината й падаше към земята, докато не докоснаха земята се превръщаха в прах.

Какво по дяволите направих? Всъщност аз ли го направих? Но как? Докато размишлявах върху действието което направих преди броени минути, усетих под ръцете си как тялото на баща ми избледняваше и бавно изчезваше. Какво? Не, това не бива да се случва? Не, не си отивай! Сълза се спусна по лицето ми и след нея още една, и още една, и още една.....не спираха да се спускат. Той си отиваше, просто ей така. Сведох глава и тогава го чух.
- Грижи се за себе си Мей и за майка си, аз отивам на друго място. Знай, че те обичам много, сбогом Мей!- нееее, не си отивай! Какво ще правя без теб татко? Моля те недей!
- Сбогом...- преглъднах тежко и го прегърнах за последно, докато чезнеше.

Не знаех, че като ти дойде времето да умреш е по този начин. Да започнеш да избледняваш и постепенно да изчезваш. Да изчезнеш от всеки и всичко. Той вече си отиде! Как ще кажа всичко това на мама?

*Край на спомена*

Нямаше нужда дори и да й бях казала, тя вече знаеше всичко. Събрах стъклата и тръгнах нагоре да се оправям за даскало. Минах първо през банатя за сутрешните си процедури, след това застанах пред гардероба си. От там извадих тъмно сини дънки, някаква цветна риза с дълъг ръкав и дънково яке. Облякох се и започнах да сресвам средно дългата си коса. Сложих си спирала, обух си белите адидаски и си взех тъмно кафявата кожена раничка.

Слизайки по стълбите видях вече в по-добро настроение милата ми майка, облечена в работния си костюм.
- Чао мамо, тръгвам.- казах й докато я прегръщах за пореден път, все пак тя беше до мен когато минавах доста трудни пътища, тя беше до мен всяка вечер когато намокрях леглото си със сълзи, опитвайки се да ме успокои, тя беше тази която винаги промиваше раните ми когато се режех, тя е всичко за мен.
- Чао мила и да внимаваш!
- Дадено!- усмихнах й се преди да затворя входната врата.
Взех колелото си и го подкарах първо през един от богаташкия квартал в който живеех и след това по магистралата. Не познавах града много добре, но знаех пътя от нас до училището ми. Далечко е, но ако си пеша ще ти отнеме поне два часа път, а ако си с колело най-много час, па с кола е половин час. Хахааа вързахте се ако е с колело е половин час, спокойно.😉 След тридесет минутно каране вече стигнах до новото си даскало, оставих колелото и го заключих с катинар. Училището беше толково голямо, че преди да се усетя вървях назад и тогава се блъснах в някой.
- Ей глей кде вървиш ма!- чух мъжки глас, обърнах се и видях момче и момиче хванати за ръце.
- Съжалявам.- отговорих им, а те си продължиха да вървят напред.

........................................................................
Аз съм Мей Юкино, 17 годишно момиче със странно и тежко минало. Преместихме се с майка ми в това ново малко градче наречено Амстердам. Малко, но и привликателно с голяма растителност и мистерия. Преместихме се за да започнем нов живот тук, но дали всичко ще върви добре за напред?