Реална идентичност ( ЗАВЪРШЕНА)

Първа глава

Казвам се Елена Джонсън и животът ми беше перфектен! Живеех в градчето Дарсвил край планините. Аз, майка ми, баща ми и баба ми живеехме в една сладка къщичка в края на града. Най- добрата ми приятелка беше Лили, с която бяхме съседки. Стараех се да поддържам перфектен успех в училище и засега ми се получаваше. Нито бях много популярна, нито задръстена. Накратко- имах перфектен живот.
Вторник сутринта ме събуди алармата в 8:00 и станах почти веднага, тъй като Джак всеки миг щеше да нахлуе в стаята. За малко да забравя, Джак беше моят английски булдог. Обожавах това куче! Сякаш с него винаги сме имали невидима връзка. Станах, облякох си тоалета за училище и тръгнах надолу към кухнята. Като излязох от стаята, усетих аромата на току- що приготвени курабийки. Баба винаги е успявала да стане преди всички, за да направи закуска. Докато слизах, майка ми тъкмо изпращаше баща ми за работа и му пожелаваше лек ден. Като ме видя, лицето й грейна, сякаш за първи път ме виждаше.
- Ели, станала си! Баба ти е направила чудесни курабийки и няма търпение да ги пробваш!
- Усетих ги още от стаята ми! - усмихнах й се.
- Елена, идвай преди кучето да ги е изяло!- провикна се баба от кухнята.
Видях, че беше почти 8:20. Лили сигурно се беше побъркала да ме чака, а и не исках да закъснявам за училище. Взех си няколко курабийки в ръката и набързо казах чао на мама и баба, игнорирайки недоволство им, че нямало да се наям като хората.
Както очаквах, Лили ме чакаше на нашето място и като ме видя, ме погледна остро със светлосините си очи. Вързалата й руса коса откриваше лицето й, което не беше много дружелюбно настроено към мен вмомента.
-Закъсня! Няма ли да се научиш да идваш поне веднъж навреме ?!- скара ми се тя.
- Добро утро и на теб!- казах, отхапвайки курабийка.
Знам, че Лили не би ми се разсърдила за подобно нещо. Преживявали сме толкова трудни моменти заедно, че на практика бяхме нещо като сестри.
- Искаш ли курабийка! Баба я е правила!
- Щом е от нея няма да откажа! - тя взе една курабийка от ръцете ми и започна да върви напред- ако закъснеем за математиката, ти ще си виновна!
- Няма да закъснеем!Фъерфилд не е много далеч!
Докато вървяхме, минахме покрай стъклена сграда. За миг се стреснах, като видях на какво бях заприличала. Няколко кичура от кафявата ми коса бяха в такава форма, сякаш носех рогца.
- Лили! Защо не ми каза ?!
- Отмъщението се сервира студено!- каза тя със злокобна усмивка.
- Не си ти, ако не ми го върнеш!
- Така ще е докато се научиш да не закъсняваш!
Игнорирах коментара, набързо оправих положението и двете отново тръгнахме към гимназията. Имахме късмет, че госпожица Стоун закъсня с десет минути....