Bradford Bad Boy

October Night 🌙⏰💤💤🌃

Потръпнах от студа  по пътя за вкъщи. Бе мразовитa октомврийска вечер, a Брадфорд приветстваше студа. Преместих се тук преди седмица. Бях прекарала детството си тук, заминах за Лондон когато бях на 17, а  сега се връщам тук отново три години по – късно.

Започнах да работя като учителка в началното училище. Заплащането бе добро, достатъчно, за да се издържам. Намерих си малко, но уютно апартаментче, на пет минути от града. Цената бе ниска, но  е перфектно.  Имаше малка кухня, баня, голям прозорец, който  ми позволяваше да гледам навън града и килер. Това беше любимата ми част. Имаше й тераса, която декорирах със зелени вази и цветя.

Отчаяно се надявах да намеря телефонна кабина, докато минавах през главната улица. Както и да е, намерих я веднага. Имаше група пияни момчета седяща там. В момента, в който ги видях се обърнах настрани, поемайки обратната посока. Мириса от цигари и алкохол се носеше от тях и веднага усетих как започвам да имам главоболие.

-Хей, почакай красавице! – чух викащ мъжки глас. Игнорирах го и започнах да ходя по – бързо, искайки да се махна от там възможно най – бързо.  Започнах да ругая наум, когато чух стъпки, които ме преследват. 

Да изляза тази вечер беше лоша идея. Брадфорд бе известен със своята криминална история - изнасилвания, убийства, раздяли и мистериозни изчезвания. Благодарих на Господ, че реших да сложа кецове, вместо токчета, та да бягам по – бързо. Започнах да спринтирам, когато чух стъпките да наближават до мен, а виковете да стават по – силни. Нямах идея къде отивам, само знаех, че трябва да се махна оттук. Завих на ъгъла и ахнах, когато се блъснах в някой. Неговото лице бе скрито в тъмнината, но лунната светлина ми позволяваше да видя, че носеше кожено яке и шапка. От него същото се носеше миризмата на цигари и за секунда помислих, че тази вечер нещо много лошо ще ми се случи.  Но тогава той ме бутна зад него и скри тялото и  лицето ми от човека, който ме преследваше.

-Малик! – каза задъхано, преследвачът ми с нотка сарказъм в гласа си.

-Остави я намира! – каза човека с коженото яке.  Гласът му звучеше властно. Неговият силен брадфордски акцент правеше гласът му по – дебел и силен. Звучеше някак познат.

-И защо да го правя? – каза преследвачът.

-Защото е моя! – отговори Малик. Потръпнах, но този път не бе от студа. Какво трябваше да означава това? Както и да е, човекът който ме преследваше отстъпи назад и си тръгна.  Малик се обърна с лице към мен, а светлината освети лицето му. Аз веднага забелязах изразената  челюст, плътните  устни и накрая лешниково-кафявите  очи, скрити зад невероятните му мигли.