Изкупление

Част 13: Наказанието идва

Посичай! Удряй! Бори се! Разкъсвай противниците си! Не спирай! Давай! Продължавай! Успехът е пред теб!

Ира се подпря на каменен довар, цялото му тяло бе агония, не бе останала и частица от силата на гнева, не знаеше у кого е отишла, но щеше да си я върне. Щеше също така да накара Лукжуриа да си плати за всичко. Бавно белезите на война, кален в хиляди битки, започнаха да се показват. Луничките, които бяха заличени след като получи силата на греха, се появиха отново, както и всякакви други несъвършенства. Превърна се в човек. Не е нормално да си съвършен, сякаш всички малки недостатъци изграждат красотата на човека.

Странни същества сме, ние, хората... На пук на всичко се стремим към илюзионното идеално. Гоним вятъра и се отчайваме, когато не го хванем... Създаваме красивото, след което го гледаме как рухва в пръстта. Искаме всичко, но и нищо. Копнеем свободата, но сами си слагаме оковите. Живеем за смъртта, но тъжим за живота. Чуждото нещастие ни носи радост. Обичаме и мразим едновременно. Искаме гласа ни да се чуе, но шепнем в нищото... Странни сме, ние, хората.

Ира, вече Арес, продължи по лъкатушещия път, накуцвайки, трябваше да ги намери, греховете, и да ги унищожи. Сега той бе ръката на съдбата. Щеше да ги накаже, защото той самият беше грешен. За да убиеш чудовище, трябва да се превърнеш в такова. Но когато цял живот е колил и причинявал реки от кръв и болка, няма какво да загуби... Няма съвест, няма жалост, няма любов. Само мръсна тъма. Най-грешният ще бъде изкуплението. Ще спаси света от греховете и ще го спаси от самия себе си...

***

Греховната страст ги изпълваше. Всяка част от тялата им бе в екстаз и сякаш за секунда всичко отново стана нормално. Лукжуриа стана от леглото и влезе в банята. Остави голия и потен Артур сам. Той се повдигна и извика "Кой каза, че ти позволявам да ме оставиш?"

"Ти нищо не позволяваш, скъпи. Силата ми намалява с всеки ден, а тъй като съм грехът на похоттна, сети се сам как се зареждам" надменно отговори тя през затворената врата.

"Докато ми правиш такова шоу, не ми пука особено" той стана и взе ново бельо.

Лу се бе излегнала във ваната и мислеше за Ира. Дали наистина войнът бе мъртъв. Съмняваше се да е така, защото от Артур не усещаше дори малка част силата на Гнева. В очите ѝ се формираха сълзи. Защо плачеше? Не изпитваше нищо към Ира. Може би ѝ липсваше някой да я боготвори. Да, Артур обожаваше тялото ѝ, гласът ѝ... Външността ѝ. За Ира тя беше нещо повече, тя се чувстваше човек.

"Сама избра тази съдба, Галатея" гласът прозвуча ясно и отчетливо. Не беше човешки глас, защото липсваха топлотата и тембъра на нещо видимо. "Сама ковеш историята си, Галатея" повтори. "Галатея"

Тя чуваше това, оглеждаше се и не виждаше нищо. Бе сама или поне така изглеждаше. "Га-ла-те-я". Жената се опита да запази спокойствие.

"Ако не им обърнеш внимание, ще се махнат. Ако не им обърнеш внимание, ще се махнат. Ако не им обърнеш внимание, ще се махнат." повтаряше си наум тя. Но гласът не спря, дори станаха все по-многобройни. "Галатея! Галатея!" крещяха те. "Ще платиш за нас, Галатея!"

Жената запуши ушите си с ръце, но шумът не спря. Усещаше вибрациите в зъбите си. Не ѝ се случваше за пръв път, но никога до сега гласовете не бяха толкова силни и натрапчиви. Сякаш я поглъщаха и никой не можеше да и помогне, защото те бяха в главата ѝ. Толкова много животи бе погубила. Хиляди мъжа бяха погубили живота си, преследвайки неуловимата ѝ красота. А колко ли бяха загинали от самата ѝ ръка...

Хилядите викове сякаш се сляха и замлъкнаха, мрънкаха нещо почти не разбираемо. "Не можеш да ми избягаш" Да, това казваха. Лукжуриа си пое дълбоко дъх и потопи главата си във ваната искаше да спрат, но не стана. Излезе от водата и се подсуши. Малките пламъчета на свещичките премигнаха. Тя стисна юмруци и бавно се обърна. Пред нея стоеше черна фигура с човешки контури, но в тях имаше само празнота.

"Кой си ти?" попита жената с хъс в гласа.

"Изкуплението" гласът на съществото ѝ звучеше ужасно познато. Това бе гласът на Арес, а той идваше за нея. Нямаше как да се спаси от гнева му, осъзнаваше, че го бе заслужила, но това не значеше, че не иска да живее. Всичко, което бе правила, бе в името на живота... Низ от грешни стъпки и лоши решения...