Отмъщението

2. Жената с маската

Гледна точка на Лукас:
10 години по-късно...

Бях готов за бала за приветстването на графинята пред новия си град. За щастие си бях запазил една от кесиите от онази Далия. Благодарение на нея сега носех хубав костюм, чиста риза, черна маска, черна папионка и цилинвър.
За да отида до имението на графинята използвах моя вълк, Танрикс. Седях на гърба му докато той тичаше измежду дърветата. Познавахме гората както познавахме себе си.

-Излез сега, ще те извикам ако имам нужда от теб. -погалих го по главата, но той изръмжа.-Хубаво, тогава да стои.

-Извинете господине, кой сте вие?-попита човека пред входа на огромното имение. Той държеше списък и писалка. Мислеше се за повече от другите защото бе "кралската слуга".

-Лукас Де ЛаБеау.

-ЛаБеау? Отдавна никой от семейството ти не се е появявало в града.

-Какво те интересува Бенджамин?-попитах до, четейки от табелката на униформата му.

-Както и да е.-младия слуга отбеляза нещо в листа с гостите и ме пусна да вляза. Танрикс влезе заедно с мен. Докато вървях сред гостите забелязах как една жена излиза. Кожата й бе с меден цвят, очите й кристално сини, устните й бяха червени като мак. Роклята й бе в тъмно лилав цвят, ръкавиците й бяха в бяло, а на маската й се сливаха тъмно лилаво и бяло. Тъмночервената й коса бе хваната в стегнат кок, като само два-три кичура бяха пуснати. До нея вървеше голяма лисица. Червеното кожухче на животното ми изглеждаше познато.

"Сигурно е пазител. Затова изглежда различно."-помислих си. Танрикс имаше снежно бяла козина, която блести във всички цветове на дъгата, когато бъде осветена.

"Пазител е"-потвърди по връзката ни животното. Той ми е разказвал, че между пазителя и неговия човек има специална връзка, която не може са бъде разрушена. Пазителите са безсмъртни докато не намерят своя човек. Тогава той и човека се свързват, което значи, че ако човека умре умира и пазителя му.

"Каквато е тя, такъв е и плъха й."

"Стига де. Не обиждай момичето без да я познаваш."-скара ми се той

"Знам кога да си държа езика зад зъбите Танрикс, но тя го заслужава. На точно тази графиня се носи славата на "ледената кралица". Чувал съм, че сърцето й било толкова студено, че никой не може да я накара да почувства нещо."-обясних

"Чух че скоро ще бъде кралица. Има уреден брак с краля"-добави вълка

"С тоя стар, плешив, дъртак?"-учудих се

"Позна"

"Но тя е толкова млада, че може да му се води дъщеря. Даже внучка! Това вече е брутално."

"Но семейството й е закъсало. Няма друг избор."

"Трябва да й помогна някак. Знаеш защо."-казах на ум и тръгнах след непознатата. Тя се насочи към големия балкон. Когато стъпих на балкона забелязах, че няма никой друг там. Червенокосата се бе облегнала на парапета и гледаше луната, издигнала се над нея. Приближих се до нея и лисицата ми изсъска.

-Успокой се Тити.-младото момиче продума с меден гласец. Лисицата седна пред момичето.

-Здравейте милейди.-продумах без да поглеждам необикновеното животно.

-С какво бих ви била полезна, милорд?

-Не съм лорд.-отвърнах.-А бивш граф.

-От кое семейство?-полюбопитства тя.

-Де ЛаБеау.-след думите ми тя премигна. Очите й погледнаха дясната ми ръка и забеляза пръстена ми. Лицето й показваше че тя е изненадана.

-Лукас?-попита тя, а аз се опитах да навържа нещата и тогава се сетих.

-Далия?