Нейна (girlxgirl)

I

Дария
Беше първия учебен ден. С Били официално ходехме от четири седмици и четири дни. Тя мразеше да ги броя, защото смяташе, че качеството на една връзка не се определя по това колко е дълга. Но като се замисля.. Били мразеше всичко.. и всички. Беше с особен характер, наистина, но пък си имаше своя чар, предполагам. Беше постоянна, стриктна. Никога не лъжеше и не закъсняваше.
Да, точно както се бяхме разбрали, в девет сутринта тя вече ме чакаше до входа на гимназията. Беше се подпряла на оградата и правеше нещо на телефона си. Изглеждаше както винаги - навлечена с анурак и размъкнати джинси, с прибрана коса и отрупани с пиърсинг уши.
Усмихна се някак студено, забелязвайки ме да приближавам.
- Какво ти е? - попитах, заставайки пред нея.
- Абстиненция. - отсече.
- Поне се опитваш да се контролираш.. радвам се за теб.
- Но не се получава, Дария. Отказвам се. След този цирк се махам от тук.. а ти ако искаш идвай с мен.
- Ще ходиш там, нали? Да се.. да се биеш? За пари?
- По дяволите, млъкни! Къде другаде мога да отида!?
- Не викай. - изсъсках в лицето й.
- Не ми се бъркай. Тези пари ми трябват.
За пореден път паника и страх обзеха тялото ми. Сякаш никога нямаше да свикна с всичките й тайни, зависимости и проблеми, а не можех и да я оставя. Беше някак абсурдно да се събуждам без да зная как е, да заспивам без да съм чула гласа й..
След така наречения "цирк" (краткото тържество в двора на гимназията), с Били тръгнахме към автобусната спирка. Вървяхме някак особено, на разстояние една от друга. Рядко хващаше ръката ми пред хората.. а се и дразнеше когато я помолех да го направи. "Искаш да ни зяпат ли!? Да привличаме внимание? Стига ми, че всички ме имат за отрепка, не ми трябва и да ме обсъждат, че съм лесбийка и на всичко отгоре, че ходя с едно от най-популярните момичета.", казваше често. Дори не бях популярна.. след като бяха рабрали, че имам някакви отношения с Били, приятелите ми ме бяха отписали напълно.
Понякога отчаяно се нуждаех от особено грубия начин, по който стискаше ръката ми, когато се разхождахме късно вечер из града и нямаше кой да ни види. Сякаш беше толкова трудно просто да прояви малко смелост..
- Ще се прибирам. Не искам да идвам с теб. - признах.
- Все тая. Довечера те чакам на нашето място, окей?
- Да, окей.
- Осем часа.
- Ясно, добре.. до после.
Стоях, не тръгвах. Чаках да ме целуне, да ме прегърне, да ме докосне, просто да направи нещо, с което да ми покаже, че ще й липсвам.
- Дария, нужно ли е всичко това? Знаеш какво чувствам към теб. - изрече, разбирайки причината да не тръгвам.
- Майната ти, Били.. и с това ли да се примирявам?
- Не, разбира се. Винаги си свободна да си ходиш. По всяко време.
Завъртя очи, постоя още малко, след което продължи да върви, оставяйки ме да чакам невъзможното да се случи. Да ми покаже любов.
Едва привечер се прибрах вкъщи, бях прекарала целия ден с Диян.. баща ми. С майка ми бяха разведени от само два месеца.
- Излизам, мамо. - извиках от вратата.
- Сега се прибираш, Дария! И какво прави цял ден?
Тя дотича от кухнята с лице, свито в ядосана гримаса.
- С онзи безделник ли беше?
Мълчах.
- Прави каквото искаш. Изморих се от теб, от баща ти и изневерите му, от кредитите, които не мога да изплатя сама.. нямам сили, Дария! И не ми помагаш с тази потайност.. почти не се задържаш вкъщи!
В онзи момент бях на път да сторя най-голямата грешка в живота си. Да си тръгна. Да оставя майка си в онова окаяно състояние, в което сякаш изпадах и аз самата на моменти.
Да, като най-ужасната дъщеря на света, аз взех малко пари от стаята си, натиках ги в раницата си заедно с две кутии цигари и тихо се измъкнах от гадния апартамент, който отдавна не приемах за свой дом.
На излизане от входа погледнах часовника си, беше осем и половина. Телефонът ми нямаше батерия, за да звънна на Били и да й се извиня, затова се забързах към кварталния парк.
Времето беше студено като за септември.. а носех само дантелена бяла рокля и боти до глезена. Пристигнах на мястото няколко минути по-късно, задъхана и премръзнала. Косата ми се беше разрошила, краката ме боляха от бързото вървене.
Били се беше настанила удобно на нашата пейка и ме гледаше объркано с малките си черни очи.
- Не мога да повярвам, че още си причиняваш това. - заговори със сънен глас.
- Кое?
- О, прекрасно знаеш кое.. Съсипваш живота си, за да бъдеш с мен.
- Млъкни, моля те.. не е сега времето да обсъждаме точно тази тема. Имам ужасна нужда от теб в момента.. просто недей.
Седнах до Били и се сгуших в нея. Цялата треперех, кожата ми беше настръхнала.
- Тъкмо щях да тръгвам. Мислех, че няма да дойдеш. Предположих, че просто си разбрала каква загуба на време съм.
- Може и да е така. - засмях се. - Но си любимия ми начин да губя време.
- Защо си се свила така? Студено ли ти е?
Кимнах.
- Тогава защо си с рокля?
Като по учебник свали анурака си и го намъкна през главата ми, разрошвайки косата ми още повече.
- Може да мирише на цигари, но поне ще ти топли.
- Така няма ли да ти е студено на теб? - попитах, поглеждайки към тениската й.
- Поне малко ще се съживя от студа.
Отново се свих до рамото й. Тялото й излъчваше топлина и тежка миризма на силен алкохол. С притворени очи зяпаше дърветата около нас, изморено се наслаждаваше на тишината. Не, не беше типично красива. Беше неописуема. Идеална в очите ми, докато реално беше развалина.. а нямах нищо против да се съсипвам заедно с нея.
- Обичам те, нали знаеш?
- Знам. - кимнах.
Обгърна ме с грубите си ръце, даващи ми неземен уют.
- Прецаквам се, Дария.. Здраво. Всичко провалям. И себе си, знаеш. Но някак си.. ти ми даваш сили, разбираш ли? До мен си, но..
- До теб съм. - прекъснах я. - И всичко ще се подреди. Ще те измъкна от тази каша и ще бъдем щастливи, обещавам ти. Просто ми дай време.
Говорех така, сякаш бях способна да променя положението.. не бях. Просто нищо не вървеше по план.
- Нося ти запалка. - прекъснах настъпилата тишина.
- Помниш.. - изрече.
Тя пъхна една цигара между устните си, запали я набързо.
- Как мина днес? Платиха ли ти.. - попитах, хващайки насинените й ръце.
- Платиха ми. Искат ме и утре.
- На училище сме.
- След това.
- Но..
- Тихо. - прекъсна ме. - Точно на тази тема няма да говоря с теб.
Замълчах. Имах какво да кажа. Вътрешно крещях. Виках. Скърбях.
Страхувах се. Не знаех в какъв вид щеше да се върне. Мъртво пияна? Пребита? Ами ако не се върнеше? Ако я убиеха?
Губех Били. Наистина. Бях прекарала месеци в опити да й докажа, че я обичам. Бях вложила всичките си сили и надежди в нея. Всичката си любов. Бях загубила приятелите си и целия си предишен живот.. всичко бях пропиляла заради нея.
Час по-късно. Тъкмо бяхме подминали нашето място.
Крачехме динамично по мрачните улички. Дланите ми отказваха да се отлепят от нейните. Устните ми копнееха за кожата й, сърцето ми биеше болезнено бързо.
- Няма да е винаги така, нали? - попитах задъхано.
- Няма. Като събера пари, като завършим и.. се махам. С теб или без теб.
- Но дотогава си намери нормална работа, моля те.
- Ще се скараме, Дария! - извика, пускайки ръката ми.
- Страхувам се за теб! Не знам колко дълго ще издържа на това напрежение.
Тя отстъпи няколко крачки назад, впи гневния си поглед в мен. Изглеждаше някак жалка.. отчаяна и ядосана. Стегна опашката върху главата си и безмълвно пресече уличката.
- Стой, де! Къде тръгна!? - извиках, осъзнавайки, че вече няма да се върне.
Не се и обърна.
Наближаваше три през нощта, когато най-сетне се прибрах вкъщи. Събух си обувките и излязох на терасата. Загледах грозните панелни блокове пред себе си. Сиви и мрачни. Отвратителни като всичко останало в онзи град.
Вдигнах качулката на анурака.. нейния анурак. Материята беше пропита с аромат на цигари и силен мъжки парфюм.
Уханието ми натякваше колко самотна бях. Имах само Били. Само нея и надеждите си за по-добър живот.
- Три часът е, Дария.. какви ги вършиш!? - извика мама, излизайки на терасата при мен. - Правиш каквото си искаш. Къде беше? Поне това кажи.
Тя запали цигара и зачака отговор. Кафявите й очи ядосано се стрелкаха в тъмното. Бяха пълни с умора и нещастие.
- Бях в парка.
- Гадната горичка с изпочупените пейки? Само наркомани се навъртат там. - възмути се.
- Не съм била с наркомани.
- Не си била и сама.
- Не ми се говори. Ще си лягам..
Заключих се в стаята си, запалих цигара. И втора. И трета. Помещението се изпълни с дим. Съблякох анурака на Били, захвърлих го на пода като нещо ненужно.
Били.
Мамка му.
Били.
Бях забравила за глупавото ни скарване.
Отпуснах тялото си на леглото и затърсих номера и в телефона си, ръцете ми трепереха. Сякаш спрях забързаните си мисли, виждайки снимката й на екрана. Набрах номера.
"Как е възможно да обичаш така? Може ли да е любов? Или е страхът да не я загубя?", казах си наум.
- Знаеш, че винаги ти вдигам. Нарочно го правиш.
- И ти знаеш, че всичките ми тревоги са основателни.
Последва тишина. Чувах само очестеното й дишане.. беше бясна. Очаквано.
- Ще отида, чуваш ли? Това мога. Това искам. Това ми е нужно. И посмееш ли още веднъж да го направиш на въпрос, край с нас, кълна ти се! - изкрещя.
- Ясно. Ще престана..
Макар и да беше глупаво, все пак се надявах на някоя и друга мила дума, на пожелание за лека нощ.. просто на глътка любов и нежност преди да заспя.
- Не ме търси утре. Не ми звъни. Довечера те чакам в парка, разбра ли?
- Окей. Все тая.
Прекратих разговора и прибрах телефона си под възглавницата.
В гърлото ми застана буца от болка, дробовете ми се свиха, сякаш целяха да ме убият. Тялото ми се разтресе от мъка.