Баща ми обичаше да казва, че ако искаш добре да научиш как се върши една работа и ако възнамеряваш да си изкарваш прехраната с нея, трябва внимателно да наблюдаваш как я върши някой друг, някой наистина добър. „Ако искаш да стигнеш до върха, трябва да започнеш от дъното – казваше той. – Да бъдеш човекът, без когото главният изпълнителен директор не може да диша. Да се превърнеш в дясната му ръка, да знаеш всичко за него – що за човек е, как живее, какъв е светът му . И след като си вземеш дипломата, няма да е трудно да си намериш работа." Това и направих. Бях се превърнала в нещо като кислородна маска за шефа, незаменимата му дясна ръка. Но в моя случай бях и дясната ръка, която напираше да го удари през лицето по няколко пъти на ден, всеки ден. Шефът ми беше господин Бенет Райън. Копеле! За жалост, много красив. Само като се сетех за него, стомахът ми се свиваше: висок, пленителен и... невероятно гаден тип. Не бях срещала по-егоцентричен и надут задник от него. Момичетата в офиса често говореха за него, ахкаха и охкаха колко бил красив и често се питах дали с красива външност можеш да постигнеш всичко, и дали само това търсят жените. Ала баща ми казваше и друго: „Красотата е плитка, остава по повърхността на кожата, а грозното е заболяване, което стига чак до костния мозък". През изминалите няколко години бях попадала на достатъчно кофти мъже, бях излизала с няколко гадни типа в гимназията и университета. Обаче тоя... Тоя беше черешката на тортата. – Аха! Ето ви и вас, госпожице Милс! – Беше застанал до вратата на стаята ми, през която се влизаше в неговия офис. Гласът му бе така захаросан – като мед... като мед, който някой бе поставил в камерата да се заледи и после го бе надробил на остри парченца. След като си полях телефона с вода, изтървах обеците в боклука, а един ме удари отзад на магистралата и трябваше да чакаме да дойде полиция, за да ни каже това, което и двамата знаехме – че той е виновен, последното, от което имах нужда, беше господин Райън в лошо настроение. Като че ли някога го виждах в добро! – Добро утро, господин Райън – казах, както всеки ден, с надеждата да ми кимне с глава, както обикновено ме поздравяваше. Но когато се опитах да мина покрай него, той промърмори: – Сериозно ли? Утро... казвате? Колко е часът във вашия малък свят, госпожице Милс? Спрях и се обърнах към него. Очите му ме гледаха студено. Беше поне с двайсет сантиметра по-висок от мен – преди да започна работа при него не смятах, че съм ниска. Вече шеста година работех за „Райън Медиа", но едва след неговото завръщане в семейния бизнес започнах да нося обувки на токчета. Високи токчета – като клоун на кокили в цирк. И то само и само да не си чупя врата, когато се налагаше да го погледна в очите. И той много добре знаеше това. Между другото имаше красиви, блестящи очи с цвят на лешник. – Имах доста тежко утро, няма да се повтори – казах и веднага изпитах облекчение, че гласът ми не ме предаде. Говорех убедително и спокойно. Никога не бях закъснявала нито секунда, но, разбира се, той нямаше да пропусне да
