Мамка му, как се прецаках! Няма спасение! Бях се събудил преди половин час, лежах и гледах в тавана. Състоянието ми можеше да се опише с четири думи: акъл – няма, пенис – вкочанен. Е, добре, пак вкочанен. За кой ли път! Мисля, че си говорех с тавана. Колко пъти го карах на ръчна, откакто ме остави снощи? Отказах се да броя. И не минаваше. Никаква промяна. Стотици пъти преди тази вечер се бях събуждал в подобно състояние и всеки път си бях казвал, че не може да е по-зле. Е, грешал съм! Тази сутрин беше много по-зле. Защото сега вече знаех какво искам. А тя дори не ме остави да свърша! Девет месеца. Девет шибани месеца. Събуждаш се надървен като цепеница, следва ръчна, безкрайни фантазии за жена, която дори не исках. Последното не е вярно. Исках точно тази жена. Исках я повече от всяка друга, а познавах стотици красиви жени. Проблемът бе в малката подробност, че колкото и да я исках, не можех да не я мразя. И тя ме мразеше. Откровена, чиста омраза. През всичките си трийсет и една години на този свят не бях срещал човек, който да може да ме взриви така лесно и бързо, както умееше тя. Госпожица Милс. Само името ù беше достатъчно да накара шибаният ми маркуч да надигне глава. Погледнах към чаршафа, който приличаше на палатка, прокарах ръка по лицето си и седнах. Той е виновен! Шибаният израстък ме забърка в тая каша! Защо не мога да го държа в панталоните? Почти една година бях железен, бях успял. И всичко беше наред. Стоях настрани, държах я на разстояние, командвах я, карах я да прави какви ли не глупости. Дори аз трябваше да призная, че почти през цялото време се държах с нея като истински кучи син. И после ми падна пердето. Колко ми е трябвало – сам в една стая с нея, ароматът ù е навсякъде, навира се в ноздрите ми, задникът ù е в лицето ми. Кой нормален мъж няма да се прекърши? Бях сигурен, че ако я изчукам веднъж, ще се окаже кофти, ще се разочаровам и най-сетне ще се успокоя. И? Ето, лежа в леглото като девствен тийнейджър. Погледнах часовника. Бяха минали едва четири часа, откакто свърших за последен път. Сам. Взех си бърз душ, старателно изтрих тялото си, за да премахна всяка следа от нея. Трябваше да сложа край на всичко това. И щях да сложа край. Бенет Райън не се държи като обезумял загорял тийнейджър. Бенет Райън определено не чука на работното си място. Нямах нужда от някаква прилепчива жена, която да ми казва какво да правя и как да го направя. Нямаше да ù позволя да провали живота и кариерата ми. - - Всичко беше толкова по-лесно, преди да я докосна, преди да знам какво е усещането да си с нея, да си в нея. И преди беше зле, но сега беше хиляди пъти по-зле. Видях я, когато вървях към офиса си. Съдейки по начина, по който едва не изби вратата на излизане снощи, бях подготвен за няколко сценария. Първият – да ме гледа любвеобилно и да ми казва с очи, че предишната нощ „означава много за нас", че ние означаваме нещо един за друг. Ако не това, другият възможен сценарий беше... да ме смаже. Ако се разчуеше за случката, не само щях да загубя работата си, но и всичко, за което бях работил яко. Ала колкото и да я мразех, не мислех, че ще направи такова нещо. Едно знаех със сигурност – тя бе лоялна и можеше да ù се има доверие. Беше злобна кучка, но не мислех, че ще ме хвърли на лъвовете. Беше започнала да работи в компанията след колежа. Всички я ценяха. И не напразно. След няколко месеца щеше да си вземе дипломата и не само нямаше да ù е трудно да си намери работа, ами щеше да се чуди на кое предложение да откаже по-напред. Нямаше начин да си прецака бъдещето. Нищо обаче не стана по моя сценарий. Тя ме отсвири. Влезе с палто до коленете, което добре прикриваше всичко, освен прелестните ù крака. Да, мантото вършеше удивително добра работа, за мое нещастие. Мамка му, ако беше сложила онези обувки... щеше... О, не, не тази рокля, моля те! Боже, не тази рокля. Имай милост към мен. Знаех със сигурност, че няма да устоя на тази рокля. Не можех да устоявам на нищо. По дяволите! Гледах я как закача мантото и сяда зад бюрото си. Е, да ме вземат мътните, ако тази жена не знаеше как да те подлуди. Беше облечена с тази рокля, бялата. С деколтето, което разкриваше меката кожа на врата, бялата материя очертаваше съвършено и без друго разкошните ù гърди. Роклята бе крахът на моето съществуване. Моят рай и ад в съблазнителна опаковка. Стигаше точно под коляното, а това е найвъзбуждащото нещо в една жена. Тази дължина. Под коляното. Под нейното коляно! Беше предизвикателна, но имаше нещо в шибаната кройка, нещо в девственото бяло. И така, щях да си ходя надървен цял ден, както всеки друг ден, когато идваше с тази рокля. А на всичкото отгоре, когато я обличаше, винаги носеше косата си пусната. Една от най-честите ми фантазии беше как разпускам косите ù, как ги събирам в юмрук и я чукам до припадък. Мой или неин припадък... не знам.
