Паника. Единствената дума, с която може да бъде описано състоянието ми, докато бягах към офиса си, бе паника. Не можех да повярвам, че това ми се случва. Не знаех и какво е това „това". Сам с нея, в онази малка клетка, с аромата ù, кожата ù, стенанието, което се откъртваше от гърдите ù. Никакъв начин да се овладея. Никога и нищо не ме бе поваляло, а тя го правеше с лекота. Стигнах до офиса. Там можех да се скрия и да намеря известна сигурност. Строполих се на дивана. Облегнах ръце на коленете си и заскубах косата си, полагайки нечовешки усилия да се успокоя, и най-вече да накарам шибаната ерекция да отмине. Нещата отиваха от зле към катастрофално зле. В мига, в който ми напомни за презентацията, знаех, че няма сила на света, която да ме накара да вляза в онази зала и на всичкото отгоре някой да очаква от мен да заформя мисъл, да не говорим за реч, да не говорим за работа. Шибаната зала. Буквално. И да седна на онази маса? Не, нямаше начин. И когато влязох и я видях, облегната на стъклото на прозореца, това бе достатъчно да ме възбуди. Затова в последната секунда измислих онази абсурдна постановка с другата зала, как съм взел решение и трябвало да ме пита за всичко. Освен това реших да ù напомня кой е шефът. Но както при всеки спор, тя ме зашлеви с думи и се изнесе. Докато седях и си скубех косата, чух блъскане на шкафове, врати, чекмеджета. Какво, по дяволите, правеше? Станах и тръгнах към вратата, отворих и я видях как мести папките, тоест блъска ги от една купчина в друга. Скръстих ръце и се облегнах на стената. И докато я гледах толкова бясна, разбрах, че това няма да помогне на огромния... проблем в панталоните ми. Дори го усложняваше. – Би ли ми казала какъв е проблемът? Тя ме погледна, сякаш току-що се бях сдобил с втора глава. – Ти откачи ли? – Не, ни най малко. – Съжалявам, ако съм леко изнервена – изсъска, грабна няколко папки и ги метна в един от шкафовете. – Но не съм много очарована от... – Бенет! – Беше баща ми. Влезе в офиса с бърза крачка и както винаги, усмихнат. – Браво, много добра работа. С Хенри току-що говорихме с Дороти и Рой и те бяха... – И тук спря, защото я видя. Беше застанала до бюрото и стискаше ръба му така силно, че кокалчетата на пръстите ù бяха побелели. Сякаш всеки миг щеше да се строполи. – Клоуи, добре ли си? Тя пусна бюрото, стана и кимна с глава. Лицето ù беше безумно красиво, леко зачервено, косата – пръсната по гърба. Мое дело! Едва преглътнах и обърнах поглед към прозореца. – Изглеждаш... топла, да не би да те тресе? – попита баща ми, тръгна към нея и сложи ръка на челото ù. – Гориш. Гледах отраженията им в огледалото, стиснах зъби и се опитах да се преборя с новото чувство, което залази по гърба ми. Откъде се вземаше това нещо? Какво е това? – Всъщност съм леко... Ами... Не съм много добре – каза тя. – Трябва веднага да се прибереш у дома. С такава натовареност тук и с цялата работа по тезата ти, със сигурност си... – Имаме доста задачи за днес – обадих се през зъби и се обърнах към тях. – Надявах се да свършим с Бюмон, госпожице Милс. – Убеден съм, че можеш да се справиш и сам – сряза ме баща ми и впери стоманения си поглед в мен. После я погледна и каза: – Хайде, тръгвай. – Благодаря, Елиът. – И тогава ме погледна победоносно и нагло, извила триумфално веждата си. – Ще се видим утре сутринта, господин Райън. Гледах как излиза от стаята. Баща ми затвори вратата след нея, обърна се и ме погледна гневно, сякаш щеше да ме подпали с поглед. – Какво? – попитах. – Нищо няма да ти стане, ако си малко по-мил с нея, Бенет – рече. – После седна на ръба на бюрото и реши да продължи да човърка там, където отдавна болеше. – Нямаш представа какъв късметлия си, че имаш това момиче до себе си. – Ако нравът ù бе на нивото на професионалните ù умения, нямаше да има проблем – казах и завъртях очи с досада, но той ме отряза с поглед. – Майка ти се обади. Дойдох да ти напомня за довечера. Ще дойдат Хенри и Мина с бебето. – Добре, ще бъда там. Тръгна към вратата, спря и се обърна... предполагам да ме подлуди. – И не закъснявай. – За Бога, татко! Няма да закъснея! Прекрасно знаеше, всички знаеха, че аз никога не закъснявам. Дори и за обикновена вечеря със семейството. Но Хенри... е, той беше друг случай. Един ден брат ми щеше да закъснее за собственото си погребение.
