ᴡʜʏ?

Защо?

Един въпрос, който завинаги ще отеква в две съзнания.

Един въпрос, който заглушава чаткането на клавишите, виковете в офиса, клокоченето на кафе машината, които звучаха като далечни експлозии в съзнанието на Техьонг.

Защо?

Час по-рано телефонът му бе звъннал. Както винаги Те бе вдигнал.

- Колко пъти да ти кажа да не ми звъниш, докато съм на работа! - Бе изсъскал раздразнено.

Последва дълго мълчание от другата страна. Това учуди Техьонг. Обикновено Юнги би казал нещо от сорта: "Млъквай, бе кретен, ...". 

- Юнги? Ало? - Бе попитал колебливо. Бе усетил, че нещо не е наред.

- Те.. Хансол... Няма го.. - Гласът на Юнги бе слаб, немощен, изпълнен със скръб. Трепереше. Паниката и страхът веднага се бяха вкопчили в гърдите на Те.

- К-как така? Юнги, той добре ли е? - Сълзите вече напираха в очите му. Сложи длан на устните си, за да сподави напиращите хлипания.  Знаеше какво се е случило. И преди бе опитвал... Но.. Досега не бе успявал..

Досега.

- Самоуби се.... Няма го... - Проплака от другата страна Юнги.

Защо?

Бе отишъл при шефа си. Бе се опитал да обясни защо му се налага да отсъства. Но тази възможност му бе отнета. Дори не успя да каже, че един от най-близките му приятели бе отнел собствения си живот.

- Как смееш да искаш такова нещо, когато знаеш, че днес е проверката от инспектората?! Изчезвай, безполезно копеле такова! - Бе изкрещял шефа му, смазвайки го още повече.

Защо?

Техьонг бе прекарал цял час заключен в стаята за почивка, за да може да сложи обратно маската си. За да прикрие червените си очи и разбитата си душа.

Сега Техьонг седи в стола си като всички останали. Сега и той работи. За да не мисли. За да не чувства. За да не е себе си.

Телефонът му не спираше да звъни. Но в съзнанието на Техьонг се бе настанила празната тишина.

[...]

Няколко часа по-късно именно той утешаваше Юнги, който се бе сринал. Никой не бе очаквал точно той да се остави така на скръбта. Не, че можеше Те да направи нещо кой знае какво за него освен да го изслуша и да го крепи.