Angel

Десета глава

След ,,рекламите'' започнаха да обявяват спечлилите изпълнители от мъжки пол. Хари спечели цели три. Просто отиваше до сцената, връщаше се на мястото си и пет минути по-късно всичко отново се повтаряше.

-Е, нагледахме се на красавци.- всички започнаха леко да се смеят, а после и аз, за да се смеся с тълпата. До тъмнокожия понякога излизаше някакво момиче, сигурно модел на бельо, която също казваше по някоя шега, а после отиваше зад сцената, за да се преоблече. Съчувствах й.- Но дойде ред и на красавиците.- отвори един плик, прочете написаното и...- Тази вечер аз съм наистина много развълнувам. Имам чувството, че изпитваме еднакви чувства.- от горното ниво се чуха крясъци. Боже, можеше да извикаш едно ,,ДА''.- Е, няма да ви бавя повече, защото тази вечер на сцената ще се появи най-сладката, най-талантливата и най-известната певица за тази година. Моля приветствайте... Ейнджъл Ковърс!

Тръгнах към сцената с моята ,,сто каратова'' усмивка, изкачих стълбите благополучно без нито един път да се спъна и взех наградата в ръцете си. Тъмнокожият, който мисля че се казваше Марк или Майк ме прегърна и целуна по бузата. Сега дойде ред на речта ми.

-Моля ви кажете, че това не е скрита камера!- до тук добре, накарах ги да се засмеят. Не знам как, но успях да видя Хари и празното място до него. Той не спираше да ме гледа, както и аз него.- През тази година се случиха наистина много неща. Написах песен, направих клип, срещнах изумителни хора... след това направих и албум.- пак смях, но не обръщах внимание на другите, само на един определен човек.- Благодаря на всички, които бяха до мен, на мениджъра ми, без който нямаше да съм тук тази вечер, на семейството ми...- макар аз вече да нямах такова.- и най-накрая искам най-много да благодаря на...- хайде Ейнджъл, можеш да го кажеш.- любовта на живота ми. Обичам те!- вече не гледах към Хари, не можех. Цялата се бях вцепенила и дори не знам как направих следващите си стъпки водещи ме зад сцената. Там успях по някакъв начин да дам тежкия предмет на... помощника ми?

Десет минути по-късно, пак бях седнала на мястото си в публиката, правейки се че човекът до мен не съществува.

Накрая на шоуто един мъж дойде, за да ми съобщи че сега е моментът, в който пак ще трябва да отида на сцената за още едно мъчение. Трябваше да пея.

Отново бях нервна, дишането ми се учести, както винаги, докато гледах към стълбите, които трябваше да изкача. Видях как тъмнокожият тръгна да излиза с микрофона си, информирайки публиката какво ще се случи.

Минути след това и аз бях хванала един микрофон, чух как познатата мелодия започва и точно когато започнах да пея, тръгнах да излизам. Навсякъде имаше пара, за да не се виждат стърчащите кабели, а зад мен от двете ми страни танцуваха две двойки мъж и жена. Сцената бе голяма и аз през цялото време ходех, стараейки се да дам ,,най-доброто'' от себе си и да разчувствам до такава степен публиката, че да ме заобичат още повече. Поне такъв беше планът на Боб.

Погледнах само един път леко нагоре и пак срещнах зелените очи. Не исках, то просто се случи. Мразя ги. Защо дори продължавам да мисля за това?

След края на всичката тази вечер, за жалост трябваше отново да пътувам в една кола с Хари. Стараех се да не го гледам, нито да му говоря. Шофьорът също не искаше да ни прекъсва, защото бе дръпнал стената и беше свободен да прави каквото си поиска отпред. Аз бих се хвърлила от колата в движение.

Сега съжалих, че не седнах на предната седлка.

-Искаш ли утре да се видим?- не му отговорих. С всяка негова дума ме ядосваше още повече.- Значи към обяд?

-Мамка му, не разбираш ли от намеци.- не се сдържах. Започнах да викам, макар да си имах правило за това.- Мразя те, защо въобще ти бе да се захващаш с мен. Какво, да не би да имаш рядко заболяване на име ,,малоумизъм''? Добре ще ти го кажа като на бавноразвиващ се, остави ме на мира.

-Аз съм си съвсем здрав, но мисля че ти си болната тук.- напротив, точно обратното е.- Не виждам какво лошо има да те опознае човек.

-Много.- вече говорех нормално.

-Не мисля така. До сега в теб виждам просто едно нормално момиче обвито в изкуствена черупка. Аз съм тук, за да махна тази черупка и да ти помогна да дишаш, защото повярвай ми, ако продължаваш така рано или късно ще се задушиш.

Не му отговорих докато не стигнахме до къщата ми. Размишлявах. Той беше прав... за всичко, но аз просто отказвах да му се доверя. Може би в това ми беше грешката.

Отворих вратата на колата, но се спрях преди да излезна.

-Знаеш ли...- Боже, изведнъж ми стана доста трудно да говоря.- Винаги съм си мечтала за истински приятел.- не го гледах в очите, но усещах как пак засияват от щастие.- Та както се разбрахме, утре на обяд?

-Да, да разбира се. Няма да съжаляваш.

Тръгнах към къщата си като през цялото време си повтарях тези думи. Как не мога да им повярвам...