Болката в гърдите ме изгаряше и почти ме отвличаше от пълния хаос в главата ми. И като казвам почти, значи... никак. Увеличих наклона на пътеката, краката ми пулсираха, мускулите ми горяха. Крайното изтощение винаги вършеше работа. Това беше животът ми. Нямаше нищо непостижимо, нямаше нещо, което да не мога да постигна. Трябваше само да го пожелая. Училище, кариера, семейство, жени. Мамка му! Жени! Поклатих глава с отвращение, увеличих звука на айпадa си с надежда музиката да ангажира съзнанието ми и най-сетне да намеря някакво успокоение. Никакъв смисъл! Знаех си, че няма да стане. Нищо не помагаше. Каквото и да правех, каквито и нечовешки усилия да полагах, тя бе там. Затварях очи и всичко се връщаше. Виждах я легнала под мен, усещах я увита около тялото ми, потна, мокра, извива гръб и стене, иска да спре, но не може, искам да спра, но не мога. Най-сладкото мъчение на света – да си в нея. Бях задоволил глада си, но само в момента. И след няколко часа бях готов за следващата доза. Като наркоман. Много шибано положение, защото в миговете, когато бяхме заедно, когато правехме секс, бях готов да направя всичко за нея. Ала по-ужасното беше, че тази готовност започваше да се промъква като киселина и в други ситуации, когато изобщо не бях около нея, когато не я виждах. Например, когато бягах като откачен по пътечката във фитнеса. Исках да бъда единственият, от когото тя се нуждае. Смешно, нали? Някой дръпна слушалката ми, обърнах се. – Какво? – извиках ядосан. – Ако продължаваш така, скоро ще те събираме от пода, Бен. С какво те вбеси този път? – попита брат ми. – Кой? – Клоуи – каза и завъртя очи, подразнен, задето се правя, че не разбирам за какво иде реч. Само споменаването на името ù предизвикваше спазъм в мускулите на корема ми. Обърнах се напред и продължих да бягам по пътечката. – И какво общо има тя? Защо ми задаваш тъпи въпроси? – Защото не съм идиот. – Нямам проблем, нищо не ме притеснява. А дори и да ме притеснява нещо, защо, по дяволите, трябва да е замесена тя? Хенри се засмя, поклати глава и каза: – Никога не съм срещал човек, който може да те накара да реагираш по подобен начин. И знаеш защо, нали? – Докато изнасяше реч, бе успял да спре уреда и сега цялото му внимание бе приковано върху мен. Разпитът ме изнервяше до краен предел. И не за друго, а защото брат ми беше прозорливо копеле и ако исках да скрия нещо от него... това бе истината за нея. Продължавах да тичам и старателно да отбягвам погледа му. – Не, не знам. Светни ме по въпроса, защото нямам представа за какво говориш. – Толкова си приличате. Ти и тя – каза изключително доволен от великото си откритие. – Моля? Няколко души се обърнаха, учудени защо, по дяволите, крещя насред залата. Блъснах с бяс бутона, спрях уреда и се обърнах към Хенри. – Как може дори да ти мине през ума такава простотия! Не си приличаме по нищо! Бях потен, едва дишах от умора след десет пробягани километра. Ала не физическото напрежение ми бе вдигнало кръвното до непознати за медицината стойности. Хенри отпи голяма глътка вода и продължи да се смее под мустак. – На кого ги разправяш тия? Никога не съм срещал двама души с толкова сходни качества. Първо на първо – тук спря и започна наистина да брои на пръсти, което ме наведе на мисълта, че след „първото на първо", ще има още доста. – И двамата сте интелигентни, решителни, работохолици, верни на хората си и на каузите си. И – продължи, като мушна пръст в гърдите ми – това момиче е като бенгалски огън, пиратка, граната и фойерверк в едно. Всъщност тя е първата и може би единствена жена, която не ти ходи по задника като изгубено бездомно кученце. А на теб ти е крайно неприятно да си признаеш, че имаш нужда точно от това. Мисълта те плаши и те кара да я мразиш. Абе всички са се побъркали! Не можех да отрека, че има някои от тези качества, дори аз не можех да не призная, че беше много интелигентна и умна. И работеше здраво, обичаше да работи. Определено бе много решителна, макар че бих го отдал на ината ù, но често се изумявах как успява да поддържа ред във всичките ми неща. Беше в час с всичко. И няма спор, че беше честна и предана. Можеше да ме изпържи още в самото начало, когато започнахме тази... нездрава игра. Стоях като пън и се опитвах да формулирам някакъв що-годе приличен отговор. – Да, и мога да добавя, че е кучка с неизлечим бяс. Браво, Бенет! Аплодисменти за находчивото включване в разговора!
