Темата на конференцията тази година беше „Маркетинг стратегии от ново поколение". С цел студентите да се запознаят и да ги разберат, стажантите във всяка компания бяха изработили свой графичен проект. Повечето от състудентите на Клоуи бяха тук и стояха пред графиките и постерите си. Всъщност подобна презентация на такъв форум бе задължителна в програмата, по която учеше Клоуи, но бях поискал да направят изключение за нея, понеже информацията, с която работеше по дипломната си работа, бе поверителна. Нито един друг студент не работеше по сделка на стойност няколко милиона. Бордът на университета се съгласи да направи изключение, но направо им течаха лигите при мисълта да включат работата ù в брошурата си след презентацията на финалния вариант след няколко месеца. Макар да нямаше собствено табло на конференцията, тя искаше да разгледа всеки проект. При положение че не можех да се отделя от нея на повече от четири метра и нямах никаква работа до срещата в десет часа, вървях с нея през цялото време, броях графиките (576) и гледах задника ù (облечен в черна пола, изпъкнал, направо те моли да го плеснеш). В асансьора бе споменала, че най-добрата ù приятелка Джулия ù урежда по-голямата част от дрехите, които обичах и мразех. Тази сутрин бе избрала черна права пола и синя блуза с дълбоко деколте. Целият ансамбъл веднага влезе в списъка ми. Няколко пъти се опитах да я убедя да се върнем в стаята, понеже „сме забравили нещо много важно", но тя каза, че съм си забравил акъла, и предложи да си го потърся в панталона. Сега вървях зад нея и съжалявах, задето не ù признах веднага, че имам нужда от един последен тек, преди да започне дългия ден. Знам, че ако бях настоял, щеше да се съгласи. – Щеше ли да се върнеш с мен горе, ако бях по-настоятелен? – прошепнах в ухото ù, докато четеше таблото на някакъв студент. Боже, на тоя дори графиките му бяха залепени със скоч за таблото! – Тихо! – Клоуи, няма да научиш нищо от това табло. Хайде да отидем да си вземем кафе и може би... по една свирка в банята? – Баща ти ме е научил, че човек не знае откъде могат да му хрумнат най-добрите идеи, и ми е казал да чета всичко. Освен това те са мои колеги, уча с тези хора. Слушах я и си играех с единия от ръкавелите, но тя очевидно бе решила да не обръща внимание на втората и далеч поважна част от изречението ми. – В повечето случаи баща ми не знае какво говори. Тя се засмя на шегата, защото баща ми бе влязъл в класацията за двайсетте най-добри главни изпълнителни директори още преди да се родя и не бе излязъл от нея повече от трийсет години. – Добре де, пошегувах се. Не е нужно да е свирка, мога да те чукам права до стената – прошепнах и се огледах да се уверя, че никой не ни чува. – Или мога да те просна на пода, да ти разтворя краката и да те накарам да свършиш върху езика ми. Тя потръпна, усмихна се на студента до следващия постер и тръгна да го чете. Младежът протегна ръка към мен. – Вие сте Бенет Райън, нали? Кимнах и докато си разменяхме любезности, тя продължи нататък. Тук нямаше почти никакви хора, освен студентите, които бяха изложили бордовете с графиките си. Те обаче ходеха насамнатам, към по-интересните места, където някои по-големи компании (предимно спонсори на конференцията) бяха изложили големи, лъскави, отрупани с търговски марки постери, с цел да спасят събитието от пълна скука. Клоуи записа нещо в бележника си. Ребрандиране на Дженкинс Файненшъл? Загледах се в ръката ù, после в съсредоточеното ù изражение. Не работехме пряко с Дженкинс Файненшъл. Беше малка сделка, прекалено малка за нея. От време на време някой от асистентите се занимаваше с нея, и то съвсем бегло. Това момиче имаше ли представа каква зверска битка се води, за да имаме такъв масивен пазар? Но преди да я попитам, тя бе минала на следващия постер, а аз бях втрещен от начина, по който работеше. Никога не си бях позволявал да я гледам открито. Винаги бях крайно предпазлив, скрит в някой ъгъл. Много добре знаех, че е мотивирана и изключително добра във всичко, което прави, ала едва сега осъзнах, че има огромни познания, че това бяха неща, с които можеше да борави с лекота. Исках да ù направя комплимент, но защитният ми механизъм се включи, сякаш ако ù кажех нещо мило, щях да наруша някакви неписани стратегически правила. – Пръстите ти работят доста по-добре. Изключително добър почерк. Тя вдигна усмихнатото си лице към мен, защрака химикалката и каза: – Майната ти. Усетих лека ерекция. – Само си губя времето тук. – Защо не отидеш да се видиш с някого от изпълнителните директори. В момента всички са на закуска. Има от онези шоколадови кифлички, които се правиш, че не обичаш.
