Бенет отиде да вземе колата, а аз останах де се оправя с документацията и сметката на рецепцията. Огледах фоайето, сякаш с един последен поглед можех да сваля спомените от това място, както се сваля компютърна програма, и после да ги инсталирам в мозъка си. Когато излязох навън, Бенет стоеше до пиколото. Сърцето ми щеше да се пръсне, все още превъзмогвах шока от всичко, което изживях и чух. Сега осъзнавах колко пъти ми бе давал възможността и бе чакал да му кажа какво искам от него, какво чувствам, а аз бях прекалено несигурна. Очевидно той бе по-силният от двама ни. Влюбвам се в теб. Стомахът ми се сви, но този път от радост. Господин Гилоти вървеше по тротоара, забеляза Бенет и се приближи до него. Здрависаха се. Исках да се присъединя към тях, да участвам в разговора, но се тревожех, че няма да мога да прикрия онова, което се случва в сърцето ми, че чувствата ми към Бенет ще лъснат на лицето ми. Господин Гилоти ме погледна, но очевидно не ме позна веднага. После погледна Бенет, кимна с глава, очевидно съгласен с нещо, което той му обясняваше. Фактът, че не ме позна, съвсем ме отказа от намерението да отида при тях. Явно все още не бях от хората, чиито физиономии си струва да запомниш. Формулярите за хотела, сметката, списъкът с програмата на Бенет, куфарчето му – всичко бе в ръцете ми. Погледнах името си в програмата. Срещу него пишеше „стажантка". Останах още малко във фоайето и се опитах да се отпусна, да се насладя на океанския бриз. Тогава чух гласа на Бенет, сякаш вятърът си нямаше друга работа, освен да разнася чуждите разговори. – Идеите на всички са много добри. Радвам се, че Клоуи успя да се справи с това важно упражнение. – Клоуи е умна. Всичко мина идеално – кимна Гилоти. – Тези дни ще се чуем и ще започнем работа по предаване на проекта. Упражнение? Да започнем? Това ли съм направила? Та аз му връчих напълно готови за подписване документи! – Да, добре. Ани ще ти се обади и ще се разберем. Ще ми се да погледнем заедно условията на договора. Не ми се искаше да ги подписвам без теб. – Да, разбирам. Сърцето ми спря. Чувството на унижение се разля по вените ми. Сякаш тази среща е била само упражнение за мен, нещо... ей така, колкото да опитам как стават нещата, а истинската работа тепърва щеше да се върши от големите мъже в реалния свят. Нима конференцията бе някаква моя фантазия? Звучеше абсурдно. Спомних си всички подробности, всичко, което му бях разказала. Колко горда бях, че зачеркнах една непосилна за него задача, че му дадох време да се възстанови. – Хенри спомена, че Клоуи има стипендия от „Милър". Това е страхотно! Ще остане ли при вас, след като завърши? – попита Гилоти. – Не знам. Тя е страхотно дете, но ù трябва малко шлифовка. В този миг сякаш някой ми изтръгна дробовете, не можех да дишам. Бенет... какви ги
