Изтъкан от зло - книга първа от поредицата - Сборище на Дявола

Глава 5 - Вече стана странно

Алис се събуди в женската съблекалня, Джейни размахваше нещо пред носа ѝ, гледайки притеснено.
- Ъх, какво е това? – попита Алис изправяйки се на лакти.
- Не му знам името, но знам, че помага при припадания – отговори сладкодумното момиче.
- Добре. – каза Алис и тръгна да става, но приятелката ѝ я спря.
- Сигурна ли си, че вече си добре? – Джейни изглеждаше притеснена. – Все пак топката те фрасна по главата, а и тези рани – момичето посочи разранените юмруци на Алис, – не разбрах от къде се появиха.
Алис огледа ръцете си, спомни си съня и  как в него, беше удряла по заключената врата на странната стара къща. Но как тези рани се бяха озовали на ръцете ѝ? Какви бяха тези сънища и странни случки? Нищо от това нямаше логика или връзка, нямаше обяснение, освен че беше странно, твърде странно.
- Алис, добре ли си? – Джейни размахваше ръка пред лицето ѝ.
- Да, та това са само едни рани. Трябва да вървя! – каза момичето, взе чантата си и тръгна на някъде.
- Ама, Алис имаме още часове – крещеше Джейни, но момичето дори не се обърна, просо излезе.
∞∞∞

Алис тръгна към дома си. страхуваше се да остане сама, но не знаеше защо. Просо имаше чувството, че нещо лошо щеше да се случи. Знаеше, че макар и в къщата си, тя пак щеше  да бъде сама, баба ѝ беше на работа. Но все пак предпочиташе да бъде сама в къщата си, отколкото в училище, където всъщност нямаше да бъде сама, но ако заспеше пак, всички щяха да я гледат още по – странно.
Момичето бе отнесено от мислите си, когато осъзна, че по навик бе тръгнало да се прибира през горичката, която минаваше покрай гробището. Обзе го страх. Поиска да се върне, но някакво вътрешно гласче сякаш се разкрещя в главата на бедното момиче, наричаше я страхливка, луда, малоумна и какви ли още не думи.
Алис се почувства като във филм на ужасите. Макар че беше светло и горичката не бе плашеща, а даже приятна, като изключим частта с гробището.
Момичето преглътна и продължи по пътя си. Всичко изглеждаше наред. Слънчицето си печеше, пчеличките си жужаха, а мъртъвците съвсем спокойно си шепнеха. Чакай, какво...?! 
Алис се заслуша. От към гробището наистина долитаха шепоти. Първата мисъл, която бе преминала през умът на Алис бе да бяга, да се спасява докато все още можеше. Но после някак тя бе успяла да се заслуша в шепотите. Все пак любопитството бе по – силно то страха.
- Прекалено много трева е поникнала тук, защо вече никой не ме посещава? – казваше мек старчески глас, принадлежащ на жена.
Алис не знаеше на кого принадлежеше гласът, там нямаше никого, но звукът идваше от малък надгробен камък, изгубен в бурени.
Алис не се сдържа, искаше да разбере какво щеше стане ако обере бурените. Влезе през металната вратичка и тръгна към малкия гроб.
- Тя какво прави? – чу се мъжки глас, който също принадлежеше на призрак, някак тоналността на говора им беше различна, по – ниска.
Алис не обърна внимание на гласа, а продължи да крачи към гроба. Стигна го, клекна до него и започна да къса бурените и да ги мята извън гробището. Скоро името на надгробната плоча се показа, пишеше: – Марлин Бенет. Алис го погледна, след това продължи да къса растенията, докато не остана само почва. Момичето си изправи и погледна делото си. Сега малкият гроб личеше ясно на фона на другите обрасли камъни.
- Най – накрая, някой да разчисти тия треволяци, не можех да гледам слънцето – каза женския глас, който очевидно принадлежеше на Марлин.
- Кое е това момиче?– попита друг глас.
- Не знам – отговори Марлин – сигурно някоя правнучка се е сетила за баба си.
- А не ти ли е странно, че дойде да ти оплеви гроба, когато каза, че се нуждаеш от това? – попита друг женски глас.
- Да бе вярно, ами и призраците имат склероза, особено ако си умрял с такава – каза жената и погледна Алис, която дишаше тежко и местеше поглед от гроб към гроб. Чуваше гласовете, но не виждаше никого.
- Абе момиче, ти чуваш ли ни? – попита друг мъжки глас зад нея.
Алис се обърна и го видя. Беше синкав, но едновременно с това и прозрачен мъж, който спокойно се беше облегнал на гроба си и се усмихваше. Тази картинка вече наистина ужаси Алис. Тя изписка и избяга. Излезе от гробището и се втурна към къщата си.  Не след дълго излезе от гората и се озова на своята улица, продължи да бяга. Връхлетя през металната вратичка на двора, извади ключовете си и отключи входната врата. Влезе. Огледа се, нямаше нищо и никой. Всичко беше тихо и спокойно.
Алис се хвана за главата и се срина по врата. Започна да се смее и тя не знаеше защо. Някак всичко това ѝ се струваше смешно. Може би вече наистина полудяваше.
Стана и отиде до кухнята, извади една бутилка газирана вода и изля съдържанието ѝ в една чаша. То започна да фъшти.
Момичето седна на един стол и погледна чашата си. Как си фъштеше, гледаше я сякаш гледаше нещо живо. Изведнъж мехурчетата започнаха да фъштят още повече. Образува се пяна, която започна да извира от чашата и в този момент самата чаша стана на парченца, които се разхвърчаха навсякъде. Една част от тях  летеше със страшна скорост към Алис. Тя рефлекторно постави ръцете пред лицето си, за да се предпази. Не че това щеше да спре стъкълцата да се забият навсякъде по тялото ѝ. Тя очакваше плисък от вода или забиващо се в нея стъкло. Но нищо то това не се случи. Момичето плахо отвори очи, само за да види как, водата заедно със стъкълцата в нея бяха на сантиметри от протегнатите ѝ ръце. Но не се движеха, бяха замръзнала, сякаш тя ги бе спряла.
Алис размърда ръцете си на едната страна, а след тях се размърдаха стъкълцата и водата. Те следваха всяко нейно движение, беше като магия. А дали не беше магия?
Някой звънна на вратата, измъквайки Алис от мислите ѝ. В Този момент всичко върна хода си и летящите парченца се разпръснаха по земята.  Погледът на момичето се прикова в тях. До преди момент те летяха във въздуха, следвани от ръцете на момичето. Това бе невъзможно. Дали не беше още един сън и Алис всъщност дори да не бе разбрала, когато беше заспала. Нямаше време за отговори, поне не и докато този, който звънеше  на вратата продължаваше да опростява. Никой досега не бе звънял на пожар у тях, като цяло и кварталът беше спокоен. Сега идваше и другият въпрос…Алис трябваше ли да отвори врата?