It kills us slowly

I

- ЗАЩО ГО НАПРАВИ ОТНОВО!? ПО ДЯВОЛИТЕ, СУ ЙОНГ!- До Хуан се изкрещя и взе вазата с красиви бели рози, хвърляйки я силно в земята.

- Не искам да правя повече това... Всеки път, когато изляза навън, те убивам бавно и мъчително, защото знаеш какво ще направя. Знаеш, че пак ще ти изневеря. Знаеш, че моето биполярно разтройство ме кара да върша глупсот след глупост, но не мога да се спра. То е много по-силно от мен. Обичам те, ти също ме обичаш, До Хуан. Но и двамата се нараняваме взаимно. Не искам да се чувствам като убиец. Това е грешно, много грешно. Знам, че отново си се възползвал от парите, с които разполагаш, за да си купиш наркотиците, с които си дрогиран в момента. Това не е правилно, У До Хуан... В момента мислено въздишам, ала знам, че и двамата сме отрепки. Няма да спрем да вършим тези глупости, които съсипват животите и връзката ни. Защо просто не можем да живеем нормално като другите хора? Забравих, ние винаги сме били такива. Ненормални. Очите ми са червени от плакане по теб, по нас, но едва ли ще те интересува, щом скоро видиш безжизненото ми тяло!- каза Су Йонг с тих, леко пресипнал глас.

- Су, миличка- започна.- Знаеш, че ти винаги си била и ще си останеш моята радост. Причиняваш ми много болка в момента,  но аз ти прощавам. Знам, че пак си пила и си спала с друг мъж... Все пак смърдиш на уиски и си цялата в смучки. Личи си от километри. А и не съм дрогиран.

- Моля ти се, не ми бил дрогиран- изсмя се сухо.- Такива неща разправяй на ония твоите момичета, с които спиш. Наркоман и жена с биполярно разтройство. Каква перфектна комбинация сме си ние- истеричен кикот се разнесе из стаята.

Су Йонг погледна любимия си с проницателен поглед. Обичаше го. Облеклото му беше под всякаква критика. Вън беше зима. Датата беше двадесет и четвърти декември, а часът 23:43. До Хуан беше облечен само по дебел черен суичър с качулка, черни джинси и изтъркани маратонки, но се потеше, въпреки студения в апартамент. Явно наркотиците имаха поне една положителна черта. Неговата радост, любимата му, беше облечена в красива червена рокля, чийто цвят беше червен, а дължината- малко над коляното. Носеше велурени ботуши в цвят бордо, които много добре си пасваха с роклята. 

Стрелката на часовника отброяваше бавно и мъчително всяка секунда. Те имаха да си кажат толкова много, но се разбираха само с погледи. Всичко беше спокойно и тишината царуваше. Наркотиците подействаха на младия мъж, при което той хвана нежно по-младото от него момиче и го опря в стената. Влагата в очите му проблясваше под светлината на премигващата лампа, от която беше останала само една висяща от тавана крушка, ала той не посмя да пророни и една сълза. Все пак беше мъж, а мъжете не трябва да плачат, или поне според стереотипите. 

- Обичаш ли ме още?- каза горчиво.- Обичаш ли ме ти, жено, която носи радост в живота ми и същото време го вгорчава? Защо всичко трябва да е толкова трудно за нас? Знаеш ли? Хората са прави. Наистина Господ събира двама души, които са перфектни един за друг. Ние сме перфектни с това, че сме социопати и психопати, отритнати от обществото, и поели по грешната крива пътечка, изпълнена с препятствия. 

- Прав си... Ще го направим, нали?- погледна в дълбоките му очи. В тях си личеше много любов, ала същевременно и мъка. Но си личеше вяра. Силно изкрепено доверие, което имат един към друг.

- Ще го направим- До Хуан взе от земята бяла роза, намираща се там, поради счупената преди малко ваза.- За теб, любима. 

- Благодаря...- стисна ръката му, след което го поведе към широко отворения прозорец. 

Жилището им беше таванска стая в стара порутена сграда. Намираха се на около тридесет метра надморска височина. Вятърът подухна леко в краката им. Усетиха колко е студено. Личеше си, че е декември. Брюнетката държеше красивата роза все така близо до сърцето си. Без да я пуска. Така и държеше ръката на любимия си.

- Знаеш ли, До Хуан?- попита реторично.- Когато реши да се отърве от две отрепки, той ще го направи. Когато обаче тези отрепки са влюбени истински един в друг, той се смилява и поне прави смъртта им красива. Обичам те. Затова нашата смърт ще е наистина красива. Сбогом. Ще се видим в Ада, където ще горим- усмихна се психопатски, но изглеждаше някак чаровно.

- Сбогом, кучко. Ще горим наистина в Ада, но поне ще сме при свои хора- изсмя се горчиво.

Скоро полетяха към земята. Две тела паднаха безжизнено на земята, покривайки бялото снежно платно, което беше началото на тяхната траге-комична романтична картина. Ръцете им бяха сплетени, а бялата роза беше паднала между тях и вече имаше някакво количество кръв по нея. Въпреки това още си личеше красотата ѝ. Тази роза беше като тяхната връзка- омърсена, но красива. 

Красивата смърт най-накрая им показа своя дълбок вечен сън. 

~~~~~~~~~~

Точно 815 думи ми отнеха да напиша този уаншот. Надявам се да ви е харесало, въпреки че е малко кратко и необяснимо. Просто съм странна и това е психопатски начин да изразя себе си.