Да бъда нея

Един миг променя целия ни свят

- Хайде, Лимонът ни чака. Оф, заради теб и твойте тестове пак ще се скарам с него. Освен това, закъсняхме за първия ти купон в живота. Това вече няма да си го простя – Манди се засмя оглушително, но по изражението й познах, че не искаше да се стига до евентуален бъдещ скандал с гаджето й.

- Първо, може ли поне пред мен да бъде Кристофър, Крис или нещо подобно? Като кажеш Лимон, си представям лимона, който всяка сутрин си слагам в чая. А твоят е всичко друго, но не и милият ми безобиден чай. И второ, ти настояваше да дойда. Ако кажеш, веднага си отивам. Сериали, домашно – все ще намеря какво да правя у нас в мир и хармония. Даже ще ми е по-добре!

- Не, не и не! Никъде няма да ходиш. Приела съм първият ти купон като лично предизвикателство. А и те доведох тук заради Стиви. Не може да продължаваш да го зяпаш отстрани. Как ще разбере, че си наистина готина, а не маниачка?

- Засега само ти ме смяташ за такава или поне лъжеш, че ме смяташ за такава – понякога се замислях защо Манди ми е приятелка. Та тя е от популярните. Всички искат да са с нея, а тя ме води навсякъде. Ако тя е момичето, което винаги има безупречно изправена коса, изсветлена в краищата, и носи винаги по 3 балсама за устни и 2 пили в чантата си, то аз съм една бъркотия във всяко едно отношение. Вързана на опашка без грим по лицето си бъркотия.

- Стига! Хайде! Вчера бях тук, но не помня апартамента. Май сбъркахме етажа.

Бяхме се качили с асансьора до 6-тия етаж, но Манди дълго се колебаеше дали да натисне копчето „6" или „9". Все пак избра първото. Сгреши, но и в двата случая щяхме да сме на грешното място.

- Първо, не искам да ми казваш какво сте правили вчера в апартамента му. Нямам никакво желание да научавам. Второ, с 6-ци и 9-ки няма да стигнем доникъде, и в живота, и сега. И трето, купонът – извадих най-пискливия си глас, а ръцете ми се вдигнаха за въздушни кавички – очевидно, ама много очевидно е на горния етаж.

Музиката не беше музика, а направо шум, който малко по малко убиваше ушите ми. Стана ми жал за съседите. Още нямаше 22 часа, а положението беше бедствено. А доколкото знаех на теория за купоните, те не свършват преди полунощ, да не кажа, че тогава започват. Влязохме в апартамента, който сам се издаде, че е правилният. Направо се озовахме в хола. Нищо особено – обширно помещение, което по-скоро приличаше на бар, а не на място за живеене. С бял диван, контрастен на чисто черните стени, а пред него маса за над 10 човека и купища, дори камари с алкохол, чаши и чипс. Когато се огледах, разбрах, че това количество е по-възможно и да не стигне за 30-те човека в стаята. Боже, Боже!