For You (BG Fanfiction)

Глава двадесет и първа

Гледната точка на Беа:
   В четири сутринта. Тръгнахме прекалено рано. Разчитахме на прикритието, което нощта ни осигуряваше. Беше тежка вечер, която ме накара да се замисля. Дали връзката ми с Лиъм си заслужаваше? С това пътуване, което бяхме планирали, той нарани съпругата и сина си. И по-лошото беше, че чух всичко. Бях свидетел на скандала с Ксения и тъжния глас на Алекс, който отчаяно умоляваше баща си да не заминава. Усетих вината в себе си. Аз бях причината, поради която това семейство се разпадаше все повече. Чувството не беше приятно, но любовта, която изпитвах ме заслепяваше. Правеше ме егоистка и това не ми харесваше. Въпреки мислите, които прелитаха из съзнанието ми, бях изморена. Заспах за минути, а когато отново отворих очите си, не се чувствах отпочинала. Лиъм ме беше събудил, но навън все още беше твърде тъмно. В крайна сметка, се приготвих и тридесет минути по-късно, потеглихме. Имението Пейн остана зад нас, а с това изоставихме и проблемите си. Бях си обещала, че през следващите дни няма да се тревожа за нищо. Щях да прекарам времето си с Лиъм пълноценно и нямаше да позволя на нещо да ми попречи.
   Обожавах да пътувам. Още от малка, никога не пропусках подобна възможност. Имах лошият навик да заспивам, когато знам, че отиваме на далеч. Не се съмнявах, че това ще се случи и сега. Тъмнината също не ме разсънваше, а нежните докосвания на Лиъм бяха тези, които окончателно ме изпратиха обратно в страната на сънищата.
   Часът бе седем и вече беше сутрин. Дневната светлина изместваше нощта, а изгряващото слънце ме разбуди. Бяхме изминали половината път, а аз нямах никаква представа къде отиваме. Лиъм ми каза, че не остава много. В колата беше тихо. Радиото не успяваше да засече музикална станция, поради липсата на обхват. Гората, покрай която се движехме заглушаваше всякакъв сигнал. Дори този на телефоните. Стараех се да пазя тишина. Не исках да разсейвам Лиъм, докато шофираше, но наистина ми беше скучно. Телефонът не беше надежден източник на забавления в този момент. Опитвах се да се наслаждавам на красивите гледки през прозореца, но не се получаваше. Трябва да призная, че отчаяно исках вниманието на Лиъм, но сега не беше моментът.

- Скучно ли ти е, малката ми? – гласът му ме извади от мислите ми. Трябва да призная, че ми харесваше, когато ме нарича така. Караше ме да се чувствам прекрасно, но по един особен начин.
- Не. – излъгах и се усмихнах, но той се намръщи.
- Беа, не ме лъжи. – каза с твърд тон, от който корема ми се сви. Защо ми действаше така?
- Добре, може би ми е малко скучно. – признах си.
- В жабката има дискове с музика. Ако искаш, можеш да си избереш един.