Всичко ще бъде наред

Глава 1-Катастрофата

   Стоях на задната седалка на колата и слушах музика, докато си писах (по-скоро се карах) с най-добрата си приятелка - Дейна. Беше ни се наложило да пътуваме през нощта. Много обичах нощни пътувания. Бях надула музиката докрай и не чувах разговора на майка ми и баща ми. До мен седеше брат ми Рейн, мрачен и депресиран, както винаги. Той също слушаше музика, предполагам рок и гледаше продължително през прозореца, без да отделя поглед.
   Идваше любимата ми част от песента. Слушах Angel with a shotgun на The cab. Не можах да се сдържа и запях тихичко.
   -...And I wanna live not just survive tonight...
   Слушах песента като си тананиках, погълната от ведро настроение, въпреки че се карах с Дейна. Все пак, пътувахме към летището, защото отивахме във Виена! Обожавах този град.
   В следващия момент всичко спря. Вече нищо не виждах, нито чувах.
Едва успях да отворя очи. Лежах на пода, цялата в кръв. Усещах неописуема болка. Всичко стана толкова бързо... Нямах идея какво се случваше.
   Болката беше толкова силна, че едвам помръдвах. Леко надигнах глава и видях баща ми, майка ми и брат ми да лежат на пода. Те успяваха да мърдат по-успешно от мен. Баща ми се надигна. Ръката му беше в кръв, но само толкова. Тогава чух вик:
   -ЕЙД! - извика баща ми. - Миличка, стани. Моля те! Ейд? Ейд! Чуваш ли ме?
   Усещах, че ме е сграбчил, но вече не го виждах. Нищо не виждах. Очите ми вече бяха затворени.
Чух гласа на мама.
   -Скъпа! - изкрещя тя. След малко усетих треперещата ѝ, студена ръка да държи моята. - Ейд, мила, моля те, отвори очи - каза ми тя през сълзи.
   Исках, наистина исках да го направя, но ми беше трудно, много трудно. Исках да отворя очи и уста, да вдигна ръка, да избърша сълзите ѝ, да я прегърна, да я успокоя. Да ѝ кажа, че всичко е наред, че съм добре и да не се тревожи. Исках го с цялото си сърце, но не можех и дори не знаех дали е вярно. Нямаше от къде да знам. Само знех, че исках да го кажа. В следващия момент чух леки, провлачени стъпки да се приближават.
   -Не се и надявайте. - каза Рейн със спокоен, дори подигравателен тон. - Няма да се събуди.
   След това чух тиха смесица между смях и хлипания, но вече не различавах гласове. След малко и звуците, които чувах бяха заменени от силно пищене в ушите ми. Оу, Боже, беше толкова силно, толкова, толкова силно...
След това и то спря. Всичко спря. Отпуснах се и... Заспах.

                           *      *      *

   Събудих се.
   Огледах се наоколо и разбрах, че бях в болница. Много ср успокоих, защото мислех, че ще умра. Преди да припадна, изпитвах силен страх, че ще се сбогувам с живота си, който едва сега бе започнал. Но не. Всичко бе свършило. Вече съм добре. Всичко беше наред.
   Не усещах никаква болка, даже напротив. Чувствах се доста добре. Брей, тия лекари знаят как да си вършат работата, помислих си.
   Едва сега отворих очи. Първото, което видях, беше лицето на мама. Никога не съм я виждала такава. Очите ѝ, светло кафявите ѝ очи, гледаха безизразно в една точка. Лицето ѝ беше червено, а устните ѝ трепереха. По бузите ѝ личаха засъхнали сълзи, а глезенът ѝ беше гипсиран. Виждала съм я да плаче, но сега беше съсипана. Имаше разлика.
   До нея седеше баща ми. Черната му коса беше рошава, а брадата му беше пораснала малко. Беше странно, защото когато потеглихме към Виена, точно се беше обръснал.
   Един въпрос изникна в главата ми: Колко време съм спала?
   ...И тогава се вгледах по-добре в очите му. Бяха кървясали и от тях се стичаха сълзи.
   Уау.
   Изумих се. Никога не бях виждала баща си да плаче. Сега, той наистина плачеше. Забога, мислех си, защо всички плачат и се взират в леглото ми?! И... Къде е брат ми?
  Изправих се в седнало положение, но никой не ми обърна внимание, все едно нищичко не беше станало.
   Вгледах се по-добре в тях, а те продължиха да не ми обръщат внимание, но тогава вратата се отвори. Беше брат ми. Накуцукваше и когато влезе и се приближи към родителите ми им каза развеселено:
   -Казах ви. Казах ви, че няма да се събуди. Какво сте се депресирали? Беше ясно, че така ще стане. Предупредих ви. Сега, вместо да я оплаквате, продължете живота си. И без друго беше просто глупава, досадна...
   -Млъкни, Рейн! - изкрещя майка ми.
   Чакай... Какво по...
   Да не би всички да са полудели? Аз съм ЖИВА!
   Може би си мислеха, че съм мъртва, но в това нямаше логика. Не ме ли виждаха? Защо не ме виждаха? Оу, почакайте. Сигурно е било просто сън. Ами да.
Очевидно претърпях катастрофа, затова сънувах странни сънища. Нямаше как това наистина да се случваше, колкото и реалистично да изглеждаше.
   Влезе лекар, следван от медицинска сестра. Влизането им ме изтръгна от мислите ми и ме върна към реалността (до колкото можеше да се нарече реалност). Лицата и на двамата бяха мрачни и унили, също и отчаяни. Все едно са опитали да направят нещо, но са се провалили. Лекарят заговори:
   -Ейд Майкълсън. Ден на смъртта - 30 юли. Час на смъртта - 18:21.
   М-м-м-моля?!
   Цели два дни съм лежала тук, помислих си невярващо. Все пак, тръгнахме към летището на 28-ми.
   Чух хлипането на майка ми.
Тя се свлече на пода, а баща ми отиде при нея и я прегърна. Да. Аз определено сънувах.

Хей, хора! Това е моята първа история и се надявам да ви хареса! Ще се радвам да пишете коментари с мнението си!😊
П. П. Качвам главата в 00:00 на 28.10 заради Black_game❤️❤️😉😉😂😂😂❤️