Всичко ще бъде наред

Глава 2-Изкачването

   -Не е сън.
   Чух глас до себе си. Беше непознат, но приятен. Извърнах се и видях момче, вероятно на 14 или 15, не повече. Гледаше твърдо и решително, но забелязах и лека тъга в очите му. Косата му беше тъмно кафява, също като моята. Очите му бяха някаква смесица между кафяво и жълто. Бяха уникални.
   Омаяна от случващото се, не бях осъзнала, че той очаква да реагирам по някакъв начин на думите му, и всъщност чак сега ги осъзнах. Не знаех защо, но вярвах на странното момче, появило се от нищото. Потръпнах.
   -К-к-как разбра, че мислех, че е сън? - едва успях да го попитам аз.
   -Всички това си мислят. - отвърна той. - Нормално е. Смъртта не е нещо, което лесно се усмисля.
   -Смъртта? - попитах аз с треперещ глас. - Значи... Все пак съм...
   -Мъртва. - прекъсна ме той. - Ти си мъртва, Ейд.
   -От къде знаеш името ми? - попитах аз очудено, след което той ме погледна така, сякаш не му се говори за това, но няма избор.
   -Защото аз също съм мъртъв. - заговори той с печален глас. - Работата ми е да знам кога някой ще умре.
   - Работата ти? - попитах аз. - Работата ти е да предсказваш смъртта?
   Той ме погледна все едно съм го попитала най-глупавия въпрос на света, след това, за моя голяма изненада, се усмихна тъжно.
   -Ела с мен. - подкани ме той. - Ще ти обясня.
   Реших да не споря и просто се изправих. Тръгнах след него, прекалено изплашена да хвърля поглед назад.
   Любопитството надделя и все пак се обърнах лекичко, а с крачето на окото си видях само безразличния поглед на Рейн. За Бога, защо това момче ме мразеше толкова?!
   Изкушавах се да погледна и съм леглото, от което бях станала, но не знаех какво ще е чувството да видя себе си мъртва, затова реших да не го правя.
   Отново тръгнах след загадъчното момче. Той ме поведе по коридора на болницата. Честно казано, всички тези тъжни, уморени и отчаяни лица, които виждах ме караха да се чувствам ужасно. Но не толкова ужасно, колкото когато гледах родителите си. По дяволите, как стана глупавата катастрофа?! Защо ме откъсна от живота? Та аз съм на 14. Животът беше пред мен. И сега... Всичко ми се изплъзна и то толкова бързо...
   След малко излязохме от болницата. Момчето се обърна към мен и ми каза:
   -Хвани ръката ми.
Реших да не споря и просто го послушах. Броени секунди след като хванах ръката му, краката ми се отделиха от пода и двамата се издигнахме нагоре.
   -Какво, по дяволите, се случва?! - попитах аз смаяно. - Пусни ме!
   -Успокой се! - каза той троснато. - отиваме Горе.
   -Горе?
   -Да. Горе. Това ще бъде домът ти за 22 дни. Или завинаги.