Всичко ще бъде наред

Глава 4-Портата на смъртта

   Честно казано, думите му ме сащисаха. Беше вярно, и толкова... Проницателно. Но никой не би очаквал да го чуе. Преди да успея да кажа каквото и да е, той ме придърпа по-близо към себе си, а след това стъпихме на облак. После той каза развеселено:
   -Пристигнахме.
   Пътят се оказа по-кратък, от колкото очаквах. И, Господи, мястото беше много по-невероятно, от колкото очаквах, макар че дори не знаех какво точно очаквах. Озовахме се пред огромна, златна порта, която стоеше върху облак. Уау.
   Грийн я отключи и ме подкани да вляза, но аз бях твърде заета да съзерцавам с увиснало чене.  Наоколо всичко беше невероятно. Тъй като беше лято, все още не се беше стъмнило. За Бога, бях стъпила върху облак! Това беше нещо, което ми се бе случвало единствено в сънищата ми, когато бях в детската градина. Продължих да се оглеждам наоколо и тогава погледът ми се засече с този на Грийн. Той ме наблюдаваше и очакваше да пристъпя напред. Тогава най-неочаквано ме попита:
   -Ти... Обичаш да пееш, нали? До колкото знам си доста добра.
   -Да, така е. Обожавам да пея. - отговорих аз на изненадващия въпрос, очудена от къде знае.
   -Това е чудесно, защото тук всички пеят където и когато си поискат.
   -Ах, мечтата ми. Да пея винаги, без да се срамувам, където искам и когато искам. Наистина бих се радвала да мога да си тананикам винаги.
   -Ще можеш. - каза ми той с нежен тон. След това посочи към разтворената порта и аз пристъпих напред.
   Ето тогава разбрах какво представлява ,,Небесното царство". Отвъд вратата се откриха красиви къщи, покрити със злато, сребро и бронз, които не бях видяла преди. Беше... Точно като в приказките. Имаше и дървета, от които растяха златни плодове. Хората наоколо скачаха от облак на облак. Никой за никъде не бързаше. И за къде да бързат?
   Имаше хора като мен, които бяха... как да го кажа... ярки. Също имаше и по-бледи. Обърнах се към Грийн и го попитах:
   -Защо някои са по-бледи от други?
   Той отговори механично и ме остави с впечатлението, че всички задават този въпрос и е очаквал всеки момент и аз да го задам:
   -По-бледите са тези, които живеят тук завинаги и са намерили покой вече. Ярките или ще са тук само 22 дена, или са завинаги, но не са намерили покой все още.
   Кимнах в знак на разбиране. В следващия момент осъзнах, че Грийн също е ярък. Вероятно все още не беше намерил покой.
Точно мислех да го заговоря, когато чух плач. Огледах се и видях жена на не повече от 30 години, която се беше сгушила при един храст и ридаеше с лице, заровено в ръцете ѝ. Около нея няколко по-възрастни хора, които са явно от повече време тук, се опитваха да я успокоят с думи от типа ,,всичко ще бъде наред". Жената беше ярка, точно като мен. Дали беше тук за 22 дни, като мен?
   -Грийн, знаеш ли защо онази жена плаче? -любопитството ми беше силно, затова реших просто да попитам.
   -Тя току-що... Не успя да предотврати смъртта си.
   Внезапно потреперих. Това ли ме чакаше, ако не успеех да се запазя жива? Сърцето ме болеше като я гледах.
   -И плаче от липса за живота ѝ?
   -Всъщност, вероятно плаче от страх.
   -От страх? - тези думи ме объркаха. - но... Тя е мъртва. Не би могла да пострада тук.
   -Не се страхува за себе си, а за сина си. На 3 месеца е и бе изгубил майка си. Тревожи се за детето си.
   -Как е умряла?
   -Простреляли са я. По-точно наемен убиец го е направил.
   Господи. Понякога ми беше трудно да повярвам, че има толкова жестоки хора. Един въпрос започна да ме чувърка. Кой би поръчал смъртта на една млада майка?
   Сърцето ми се разкъса в мига, в който се сетих за опечаленото лице на моята майка в болницата. Кой знаеше каква болка преживяваха и двете. Да знаеш, че никога вече няма да видиш собственото си дете...
   Спрях се до нея и я погледнах в очите. Усетих сълзи по бузите си. Погледите ни се срещнаха и тя ме погледна объркано, след което явно разбра ситуацията ми, защото ми каза:
   -Давай. Предотврати смъртта си. Ти можеш. Не причинявай на семейството си болката да си отделена от тях.
   Говореше с тъжен, уверен и решителен тон. Сълзите не спираха да се стичат от очите ѝ, както и от моите. Продължих да я гледам няколко секудни, в които осмислях думите ѝ, а след това чух гласа на Грийн зад рамото си.
   -Хайде, Ейд. -каза той със загрижен тон. - Трябва да те заведа в твоята къща.