Всичко ще бъде наред

Глава 5-Нов дом

   -Моята къща? -попитах озадачено. - Имам собствена къща?
Грийн ме погледна с лека усмивка, подкани ме да тръгнем и след като го направихме, отговори:
   -Да. В квартала на Изпитваните.
   -Изпитваните?
   -Да. Тези като теб, които са в Изпитателен срок.
   -Сериозно ли наричате така периода, от който буквално зависи животът ми?!
   Добрият тон, който се стараех да поддържам, беше нарушен.
   -Ами, лесно се помни - засмя се той.
   Прие избухването ми като шега, но на мен хич не ми беше смешно.
   -Наричате ни ,,Изпитвани"?
   -Може да ти се струва глупаво, но има логика. В действителност, вие сте в Изпитателен срок и сте Изпитваните. Бивате изпитвани дали ще успеете да пазите тишина и достатъчно дистанция.
   -Всъщност, каква е логиката от цялото това?! Защо е нужно да го правя?!
   Нервите ми се натягаха все повече и повече и беше очевидно заради раздразнения ми тон, който не спирах да повишавам. Имаше толкова много въпроси, които исках да задам! Защо този тип не ми беше предоставил отговорите още преди да съм го попитала?! Нали това му е работата?! Какво си позволяваше?!
   Грийн най сетне забеляза раздразнението ми и заговори:
   -Успокой се, момиче. Горе те изпитва дали наистина си достойна за живот. Може би ти се струва трудно да действаш в ситуации, които те карат напълно да блокираш, но повярвай ми, по-трудно е да можеш да бездействаш в ситуации, в които си способна да помогнеш. Ако можеш това, значи можеш всичко.
   Когато пристигнах тук, нарекох мястото ,,Небесното царство" в ума си, но явно му викаха просто Горе.
   Внезапно поредният въпрос изникна в главата ми:
   -Грийн, може ли да те попитам нещо? - От яростта ми не бе останала и следа. Случваше ми се да избухвам на пресекулки - ту съм ядосана, ту не съм.
   -Разбира се - отвърна той спокойно.
   -Ако не успея да предотвратя смъртта си на 23-тия ден и остана тук завинаги, ще мога ли все пак от време на време да слизам Долу да виждам близките си? - в тонът ми се четеше само любопитство и загриженост.
   -Ами... Не точно. -започна той несигурно. - Ще можеш да ги гледаш, но от високо. Няма да можеш да се доближаваш много до тях.
   -Значи, ще ги гледам от... Високо? От колко високо?
   Грийн се замисли за момент, след това хвана ръката ми и ме задърпа леко нанякъде.
   -Позволи ми да ти покажа нещо - каза той с решителен тон.
   -Разбира се - отвърнах аз с ентусиазъм.
   Повървяхме малко, след което стигнахме ръба на големия облак, на който бяхме стъпили.
   -Погледни надолу - каза ми той.
   Послушно, като куче, изпълняващо команда, аз погледнах надолу. Видях още облаци, на които имаше още къщи.
   -Какво гледам? - попитах шеговито. Явно обаче моментът не беше подходящ за шеги.
   -Виждаш ли най-ниския облак? Този, на който няма къщи?
   -Да - отвърнах неразбиращо.
   -Там, където свършват облаците, свършва нашият свят. Това там е краят на Горе.
   Загледах се натам. Забелязах нещо като... Ами... Прозрачен, едва забележим купол.
   -Уоу - възкликнах аз, без да се осъзнавам.
   -Докато си в Изпитателен срок, ти можеш да преминаваш през бариерата на света ни и да слизаш Долу. Но провалиш ли се, се връщаш тук горе и слизане по-надолу няма.
   -Значи, ако се проваля, ще мога да наблюдавам близките си, само седейки на някой от ниските облаци?
   Той кимна в знак на съгласие.
След това се загледа нанякъде и отново ме дръпна леко за ръката към посоката, от която дойдохме.
   -Хайде - каза Грийн, а в гласът му се различаваше нервна нотка. - Трябва да се връщаме. Слънцето ще залезе всеки момент, а трябва да те настаня преди залеза.
   Просто го погледнах и кимнах. Отново потеглихме към квартала на Изпитваните. Пътят до там се оказа дългичък. Слънцето почти беше залязло, когато стигнахме до моята къща. Не беше много голяма, но беше изключително красива. Едва ли имаше повече от 2 стаи вътре, но имайки предвид, че ще живея сама там, това беше напълно достатъчно.
   Покривът беше покрит с червени керемиди, навсякъде имаше злато, както при някои от другите къщи, пред портата имаше дървета и забелязах няколко красиви, шарени прозорци. Самата къща беше в цвят слонова кост и много ми допадаше. Точно до портата имаше красива пощенска кутия, цялата от злато. Беше украсена с... Мисля, че рубини, оформени в цветя и нефрити, оформени в листа. Беше изключително красива, но се зачудих кой ще ми праща писма тук Горе.
   -Всичко това ли е... Мое? - попитах смаяно.
   -Да -отвърна Грийн. - Е, вече си тук. Надявам се всичко да е наред до утре. При изгрев слънце ще дойда да те посетя. Утре също имам да те развеждам преди да започне посещението ти Долу. Между другото, забравих да спомена, че броенето на дните започва от утре.
   -А утре също ли ще трябва да се прибера преди залеза? Представям си колко красив би бил за гледане от тук.
   -Не, утре няма да е нужно да си в къщата преди залез.
   -Ами... изкачването? Как стана? Как го направи? Ще мога ли да го направя и аз?
   -Виж, Ейд. - започна той със сериозен тон. - Знам, че имаш много въпроси, но отговори ще мога да ти дам чак утре. Ако има нещо спешно, просто си помисли за това, че искаш аз да съм там, и аз ще се появя.
   -Ама... Ти каза, че при изгрев слънце ще дойдеш. Аз никога не ставам толкова рано!
   -Този път ще го направиш. - сериозният му тон беше изчезнал и се бе завърнал шеговитият.
   -Но... -понечих да продължа, но него вече го нямаше. Изчезна пред очите ми. Добре, хич не е зловещо.
Какво друго ми оставаше? Просто отворих портата на къщата си и влязох вътре.