Изтъкан от зло - книга първа от поредицата - Сборище на Дявола

Глава 6 - Истина

Алис предположи , че този толкова нахален човек бе Джейни,  която се бе притеснила след странното изчезване на най – добрата си приятелка. Момичето отиде до вратата, грабна ключовете и отключи. Очакваше да види ядосаното изражение на Джейни, но вместо това я посрещна нещо доста по – плашещо. Човекът или по – скоро нещото, което стоеше на верандата, беше облечено с дълга черна роба, качулка, през която не се виждаше дали въобще отдолу има лице. Съществото държеше метално копие в ръцете си, който бяха ръце на скелет. Дали цялото тяло под мантията не беше просто една купчина кокали? Въпрос, чийто отговор, Алис не искаше да разбира. Нещо в нея се бе разкрещяло, че това същество не бе с добри намерения. Затова тя просто затръшна вратата и побягна. Започна да се качва по стълбите, който водеха към втория етаж. Сърцето ѝ заби учестено. Не знаеше какво бе това същество, но я плашеше. Знаеше, че трябва да бяга. Спъна се в едно от стъпалата, но успя да запази равновесие, подпря се на по горното стъпало и продължи да бяга. Стигна втория етаж и продължи по левия коридор, защото беше по – дълъг, но и той имаше край. Алис го достигна и се блъска с една проста обикновена стена. Друг изход нямаше.
И в този момент съществото се показа. Движеше се бавно и сякаш дори не докосваше земята. Приближаваше се към момичето, чието сърце щеше да избухне. Всичко изглеждаше обречено, поне до момента, в който един от прозорците се разпръсна на хиляди парченца, а през него премина женска фигура. Беше същото момиче, онова със странния татус, изобразяващ три  шестици в кръг, буйната черна коса и различните очи. Непозната скочи точно пред съществото и заби някакво странно острие в тялото му, каза някакви думи на неразбираем език и татуса с трите шестици започна да свети, сякаш бе запален. Острието в ръцете на момичето засия в същия цвят, а съществото започна да се гърчи, а от мястото, където непознатата бе забила оръжието си, започна да се надига черен пушек. След това съществото просто изчезна.
Алис погледна изплашено своята спасителка, а тя от своя страна, подритна счупените стъкла, огледа ги, щракна с пръсти и те започнаха да се връщат по местата си, сякаш прозорецът, никога не беше счупван. Само едно мъничко парченце липсваше. Алис погледна в краката си, беше го настъпила и това не му позволяваше да отлети на мястото си. Момичето отстъпи една крачка назад и стъкълцето отлетя, заемайки малката си дупчица .
- Ето, че е като нов – каза момичето с татуса.
Алис погледна уплашено първо към момичето, а после и към прозореца:
- Това не може да се случва!Явно пак сънувам! – Русокоската се хвана за главата.
- Значи наистина не знаеш, каква си? – непозната се приближ към нея.
- Не, но всичко това ме плаши! – Призна си Алис. – О, господи ти кървиш! – Изписка тя, поглеждайки ръката на странницата. Татусът с трите шестици  кървеше.
- Мерси, че ми каза, аз не знаех! – каза момичето с голяма доза сарказъм.
- Какво се случва? – попита Алис като отиде да вземе кърпа за ръката на чернокосата. – И какво беше това същество? И коя си ти? Защо ме следиш? 
- Мерси – каза странницата поемайки кърпата, - никой ли не ти е споменавал нещо за магии, вещици, велики изчезнали сборища и изгубени къщи?
- Не... не знам, за какво говориш, но искам отговори – поясни Алис.
- Сама ли живееш – попита странното момичето като гледаше притеснено през прозорците, може би още от тези същество щяха да дойдат, - имам предвид имаш ли родители, семейство?
- Да, тук живея с баба си, която в момента е на работа, а родителите ми живеят на другия край на града –Алис все още се чудеше защо отговаря на всеки един зададен въпрос, при положение, че в момента тя трябваше да задава въпроси.
- И ти не знаеш каква си? – Момичето изглеждаше много объркано.
- Не и дори не знам за какво ми говориш в момента. Единствената причина поради, която те слушам е това, че се случват странни работи. Летящи предмети, говорене с мъртъвци и странни сънища със странни изоставени къщи, за който съм чувала само в приказките и още по – странното е, че като се събудя се събуждам с раните, който получавам в съня.
- Я повтори! – Очите на странницата се разшириха.
- Случват ми се странни неща.
- Не, това с къщата!
- Сънувам странна изоставена къща в която нараняванията, който получавам стават истински. – Алис показа ръката си за доказателство.
- Значи наистина си Алба – момичето се хвана за главата. – Но как вие изчезнахте!
- Моля те обясни ми всичко, преди главата ми да е експлодирала? – Алис направи изморена физиономия.
- Добре, но ела да седнем някъде, не искам да припаднеш след като чуеш историята – каза момичето и тръгна да слиза по стълбите. Алис я последва и двете седнаха на масата в кухнята.
- Така от къде да започна… – непозната се замисли. – Казвам се Кели Блаквейн и трябваше да стана част от сборището на „Девините”, те са най – великото сборище на вещици...
- Вещици... като вещици? – Алис изглеждаше повече от учудена.
- Да, няма други вещици – отряза я момичето и продължи да разказва – „Девините” са най – добрите сред вещиците или поне станали след като премахнали сборището на „Албите” през 1970 година. До тогава Албите били най – великите и способни. Сборището им са намирало в къща, която била отделена от света и само те знаели как да стигнат до нея. Девините много завиждали на Албите и затова решили да затрият сборището им. По някакъв начин проникнали в къщата през нощта и ги разгромили. Убили главната вещица, тази която била безсмъртна от страна на време. Можела да живее и хиляда години. Но Девените я убили и заключили костите и някъде в къщата, поставили пазач и скрили къщата. Сега никой не знае къде се намира тя.  – Кели преглътна. – А ти ми казваш, че си била там.
- Да, но беше вид сън. – обясни Алис. – И не знам дали говорим за едно и също нещо…
- Не е било сън, това което си направила се нарича пренасяна на духа. Ти си там, а тялото ти тук. Точно поради тази причина като се нараниш и тялото ти се наранява, но не можеш да умреш. Ако умреш там не умираш наистина, но не се и будиш. Ставаш нещо като спящата красавица и всъщност само някой запознат може да те събуди. Едва ли вече има такива вещици…
- Аха – каза момичето,поклащайки главата си. Това наистина го объркваше.
- На колко години си? – попита най – неочаквано Кели.
- Други ден правя шестнадесет. Защо?
- Ако никой не развива магията ти, на шестнадесет годишна възраст тя сама започва да се развива. Просто вещерското надделява.
- Значи аз съм вещица? – Алис посочи несигурно себе си. Въпреки всичко, което се бе случило, тя все още не вярваше.
- Ти не си просто вещица, ти си последната истинска Алба! – Кели я погледна с възхищение.
- Аз ли... от къде си толкова сигурна?
- Девените имат политика на прием. За да станеш част от тяхното сборище, трябва да минеш няколко изпитания. Последното в повечето случаи е убийство. Трябва да убиеш свой близък. Искаха от мен да убия майка си. Разбира се отказах – момичето преглътна, а в очите му проблеснаха сълзи, – наказанието за провала е по – лошо от смърт. Превръщат те в санктус. Тоест взимат душата ти и ти оставаш вечно техен роб.
- А санктусите са... онова което искаше да ме убие нали?
- Да, досетлива си.
- Преследват и теб нали?
- Преследваха ме вечерта, която избягах от Девените и тогава твоята сила ме спаси – обясни Кели.
- А защо днес преследваха мен? – попита Алис.
- Защото имаш сила да затриеш Девините, санктусите са те усетели, защото нямаш това – момичето показа татуса си, - той предпазва, прикрива и увеличава силата. И ще трябва да ти направя такъв, поне ако не искаш още санктуси.
- Не, разбира се че не ги искам, но не мога да разбера какво мога да направя аз, за да затиря висше сборище от вещици.
- Да намериш изчезналата къща! – Кели я погледна, просто ѝ бе странно, че момичето не знаеше нищо за силите си. – А всъщност как се казваш? – Чак сега се осъзна, че не знаеше нейното име.
- Алис, Алис Грей – отговори тя.
- А баба ти, тя как се казва?
- Ева Бенет – отговори Алис.
- Няма нищо общо с фамилиите, който са носели Албите. Тоест няма регистрирана такава фамилия.
- Ако това, което казваш е вярно и баба ми знае, за какво става дума, може нарочно да е сменила фамилията си – Алис беше наистина досетлива.
- За да не я намерят – Кели се замисли. – Ако е така като е бягала вече трябва да е била бременна или пък да и било точно обратното. Ако е забременяла след като е избягала, детето може да не е имало сили и тя да си е мислила, че и ти няма да имаш. Но е видно, че имаш.
- Защо не я попитаме, все пак тя ми разказваше приказки за онази къща – каза Алис.
- Разказвала ти е за нея? – Кели се учуди.
- Да, под формата на приказка.
- Значи, може би се е надявала ти да имаш сили. Не знам, вече нищо не е сигурно, освен че баба ти е избягала и така някак е успяла да спаси Албите.
- Мога да я питам, сигурна съм, че ще ми отговори.
- Нека за сега да не вдигаме шум, имаш ден и поливана да научиш основните неща, защото след това точно на Хелоуин ставаш на шестнадесет и магията вече става истинска.
- Това добре ли е? – Алис погледна Кели накриво.
- Ти ми кажи – вещицата я погледна с някакво отегчително спокойствие, – ти си единствената, която може да свали Девените, тези които създадоха всички вражди между сборищата.
- Ще го направя - отвърна категорично Алис, но сякаш самите думи бяха изскочили от устата ѝ, - не знам защо, просто нещо в мен ми казва, че е правилно – тя знаеше, че всичко което Кели бе споделила е истина.
- Добре, но сега първо трябва да те скрием и предпазим, именно чрез знака.
- Ама той ще се вижда нали, като татус? – в очите на момичето грейна притеснение.
- Да, но само свръхестествените същества го виждат. И реално, чрез този знак, можеш да оставаш невидима за обикновените хора. Не помниш ли, че при първата ни среща те попитах, дали ме виждаш.
- Помня го. Ще мога ли и за да го правя?
- О, ще можеш и още как, но имаш много да учиш. С ученето ще се занимаваме после.
- Защо не сега? – Алис се учуди.
- Защото знака, който ще ти поставя е много мощен и изработването му е болезнено. Всъщност ако не си достатъчно силен умираш. Пробвай да го поставиш на човек  и ще видиш какво ще стане.
- Не искам да виждам! – призна си Алис.
- Добре, нека да започваме – Кели взе ръката на момичето, – опитай се да останеш в съзнание, колкото можеш по – дълго.
- Добре – каза Алис, сърцето ѝ отново искаше да изскочи.
Кели започна да прокарва пръста си по китката на момичето, казвайки неразбираеми думи. В началото нищо не се случваше, но постепенно кожата на Алис започна да гори, не буквално разбира се, това се случваше по – нататък. По нея започваха да се образуват червеникави очертания, досущ като тези на Кели. Чертите ставаха по – червени и по – червени след всяко повтаряне. За сега не беше толкова болезнено. Търпеше се. Кели спря да повтаря чертите, погледна Алис и щракна  с пръсти. Тогава очертанията вече наистина лумнаха в пламъци. Алис изкрещя и всичко потъна в мрак.