Всичко ще бъде наред

Глава 12-Цветната поляна

   Отлепих поглед от червено-розовото море около и под себе си. Усещах последните лъчи, минаващи през мен за този ден. Погледнах Грийн, който ме гледаше със задоволство, сякаш знаеше, че толкова ще ми хареса тук.
   -Красиво е, нали? -попита той накрая. Несъмнено това беше най-глупавият въпрос, който са ми задавали някога в живота ми.
   -,,Красиво" е прекалено слаба дума за да опише този разкош - отвърнах след няколко секунди мълчание, а в гласа ми се усещаше истинско благоговение. - Всичко тук е... Нереално!
   -Така е - Грийн седна до мен и ме подкани с жест и аз да седна. Реших да не чакам втора покана и приседнах послушно до него с крака, крастосани по турски. В следващия момент отново погледнах към красотата, заобикаляща ни от всички страни и осъзнах, че облакът, на който седим изглежда оранжев. Загледах се, заради което настъпи тишина. Красива тишина. Най-сетне тихо и хубаво местенце, на което да подредя мислите си. Все още не ми се вярваше какво се случва. Исках да започна разговор, но не знаех как и тогава ми светна. Трябва да го попитам за самия него. Изобщо не ми беше хрумвало, идея си нямах защо. Предполагах, че е нормално в такава ситуация да съм погълната от себе си, но въпреки това ми стана гузно. И ето, вече имах тема за разговор в главата.
   -Грийн - започнах, - какво се случва с теб? Ти не слизаш Долу и си толкова ярък... Да не би да си тук от дълго време, но да не можеш да намериш покой? А и когато дойде ми каза, че това ти е... ,,Работата"?
   -Оу - започна той горчиво, - знаех си, че ще се стигне до тази тема.
   Добре, не очаквах такъв отговор. Обикновено отговаряше на въпросите ми весело. Погледнах го тревожно, защото доброто му настроение се беше изпарило и го попитах загрижено:
   -Какво има? Ако не ти се говори за това, няма проблем.
   -Не, не - прекъсна ме той. - Всичко е наред. Може това да не е най-приятната тема за обсъждане, но ти трябва да научиш рано или късно...
   Говореше с явно нежелание. Определено не искаше да говори за това. И хубаво за него, защото в този момент телефонът му звънна.
Минаха няколко минути, в които той говореше напрегнато. След това ми каза забързано:
   -Ейд, някой е починал, а предвиденият за него не се появява. Трябва аз да поема случая, което значи, че веднага трябва да тръгна и вероятно няма да мога да дойда да те посетя утре сутрин.
Говореше с тревога, очевидно го гризеше съвестта.
   -Няма проблем - казаха аз, без грам ярост, докато му се усмихвах нежно. - Отивай. Хей, почакай! Как ще се прибера?
   -Оу, Ейд, не забеляза ли? Къщата ти е точно над нас.
   -Добре. Благодаря ти. До... По-късно.
   Той ми кимна, след това хукна, а аз останах там още известно време. Ах, наистина беше красиво.
След като се прибрах, вече беше тъмно. Извадих пижамата си от шкафа (този път нямах намерение да спя с дрехи за навън), облякох я и легнах. Не бях забравила за въпроса, който зададох на Грийн. Начинът, по който реагира ме разтревожи. Явно е нещо сериозно. Утре отново ще говоря с него, обещах си.