Part of the family..

Не искам да те обичам.

Навън вилнееше страшна буря. Вятърът фучеше, светкавици озаряваха мрачното небе, силният гръм от гръмотевиците заглушаваше всеки друг звук. В такава нощ човек трудно можеше да заспи. Амбърли не можеше. От час се въртеше в леглото си, но така и не успя да заспи. Стана от леглото си и отиде в кухнята. Извади една чаша от горния шкаф и си наля вода. Седна на един от столовете и се замисли над думите на Айзък и Лейла, затова че не обича Дейвид. Стараеше се да забрави Айзък, но някак си не успяваше, а това ѝ пречеше да обикне Дейвид.

Айзък-  Не можеш да заспиш?- попита щом седна на стола до нея.

Амбърли-  Не Айзък, обичам да стоя будна. Аз съм вампир, затова не спя вечер.

Айзък-  Нужно ли е да си толкова груба?

Амбърли-  Защо, ти да не би да заслужаваш по- различно отношение от това?

Айзък-  Аз не се държа грубо с теб, затова и ти не трябва да си груба с мен.

Амбърли-  Да, ти не си груб, ти си ужасен и подмолен. Всеки ден повтаряш едно и също. Казваш, че ме обичаш, че ще ме обичаш вечно, че аз те обичам, че не обичам Дейвид. Докога Айзък? Докога ще продължаваш да ми го натякваш?

Айзък-  Докато не го проумееш.

Амбърли- Какво стана с обещанието да ме оставиш намира и да продължиш напред?

Айзък-  Не съм ти обещавал нищо. Ти поиска от мен да го направя, но не мога.

Амбърли-  Тогава трябва да намерим друго решение на проблема.

Айзък-  Да си признаеш, че ме обичаш. Да зарежеш Дейвид и да се върнеш при мен.

Амбърли-  Лека нощ, Айзък!- каза, стана от мястото си, но не тръгна преди да изслуша Айзък.

Айзък-  Знам колко те боли от това, че тайш всичко в себе си. Повярвай ми, кажеш ли го ще ти улекне. Да, ще продължи да те боли, защото няма да си с човека, който обичаш, но товарът ще беде по- лек.- отвърна, а тя се качи в стаята си без да каже нищо повече.

Амбърли седеше на диванчето, което беше до прозореца. Навън беше мрачно и не се виждаше почти нищо, освен когато имаше светкавици, които озаряваха небето за миг преди мракът да ги погълне. Тази картина напомняше на Амбърли за нейният живот. Той бе мрачен, изпълнен с толкова тъга, от време на време се появяваше лъч светлина, но също като светкавиците, изчезваше бързо. Думите на Айзък не излизаха от ума ѝ. Звучаха като припев на песен, която не искаш да забравиш, но тя искаше да забрави. Накрая реши да сложи край на мъките си. Стана и излезе от стаята, но този път не слезе в кухнята, а влезе директно в стаята срещу нейната, тоест тази на Айзък. Щом влезе го видя седнал на леглото. Приближи се и застана пред него.

Айзък-  Амбърли?- рече учудено, а тя постави показалеца си на устните му.

Амбърли-  Сега аз ще говоря, а ти ще слушаш. Всичко което каза е вярно. Обичам те! Обичах те, обичам те и навярно винаги ще те обичам. Мразя това. Не искам да те обичам. Точно затова избягах от теб. Заминах за да спра да те обичам. Връзката ми с Дейвид също е за да спра да те обичам. Направих какво ли не, но не успях, оказа се по- силно от мен и ината ми. Ако можех да заповядам на сърцето си да спре да те обича щях да го направя, но то е устроено по друг начин. Мразя деня, в който се влюбих в теб. От този ден не съм спряла да страдам, но мамка му, обичам те Айзък!- каза, наклони се към него и сля устните си с неговите. Той от своя страна задълбочи целувката като придърпа Амбърли към себе си, така че тя седеше в скута му.

Айзък-  И аз те обичам, Амбърли!

Амбърли-  Знам, но всеки път когато го кажеш сипваш сол в раната.

Айзък-  Позволи на любовта ми да излекува всяка твоя рана.

Амбърли-  Нека забравим за това. Нека забравим всичко. Да си представим, че времето е спряло, да забравим лошото и да се отдадем на хубавите моменти. Сега сме само аз и ти, двама души влюбени един в друг. Искам да бъда твоя както преди. Искам да ме любиш както преди. Искам да ми припомниш хубавите ни моменти. Нека върнем приказката към щастливия край...