Angel

Тридесет и първа глава

Един ден. Двайсет и четири часа. Хиляда четиристотин и четиридесет минути. Осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди. Точно толкова време имах, за да пресметна всичко това на ум.

Цял един ден лежах на това отвратително легло, в още по-отвратителната, миришеща на лекрства, стая. Добре че от време на време ми даваха някакво пристпивателно, та да не изперкам съвсем. А може би сестрата е била така добра, че да е дала дрога.

Също така всеки час идваха да ми сменят системите или с други думи, да ми дават храна. Отказвах да ям, защото на следващата секунда го повръщах. Бях уморена през повечето време заради лекрствата, които ми вливаха, а понякога дори не знаех къде се намирам.

-Хей Ейнджъл.- доктор Мартинсън.- Как се чувстваш?

-Като човек, който страда от смъртоносно заболяване.- Шегата ми явно мина, защото го накарах да се засмее. Днес за първи път го виждам, но няма да лъжа, щях да съм си добре ако изобщо не го бях видяла. Не искам да чувам повече от неговите новини или решения.

-Днес не си получавала пристъпи, нали?

-Не.- За сега, довърших на ум.

-Това е добре. Означава, че лечението действа.- Започна да си пише нещо в папката. Ненавиждам и папката вече.

-Казахте ми, че ще разберем дали действат след месец. Минал е само един ден.- Този доктор изгуби доверието ми отдавна, но явно не полага големи усилия да го възвърне.

-Не, казах, че ще разберем дали си се излекувала или не.

-Напротив, казахте дали ще подейства.

-Така ли?- Моля? Не може да прави това! Този номер е изцяло мой. Правя го на Боб постоянно. Правех всъщност е правилната форме. Вече не.

Почукване на вратата накара и двама ни да се обърнем. Една от сестрите влезе.

-Извинете, госпожице Ейнджъл. Имате посетител, който настоява да говори с вас.- Замръзнах. Може ли това да е...

-По дяволите само ще говоря с нея. Не бих я наранил и без това.-...Хари.

-Моля ви, не го пускайте.- Казах го твърде късно, защото той вече влизаше през вратата.

-Ейнджъл!- Изглеждаше уплашен. Това вече беше нещо ново. Защо винаги аз съм причината за тези негови чувства? Не може ли като ме погледне да се засмее, да се зарадва, че ме вижда?

-Хари моля те...

-Не искам да знам какво става. Всеки път ме държиш в неведение за всичко. Няма да ти го позволя и сега!- Обичах го! Моля?

-Ще ви оставя на саме.- Не, исках да му викна, но нищо не успя да излезе от устата ми.

-Та... кога щеше да ми кажеш?- проговори Хари след дълга тишина. Вече не се намираше до вратата, а на един стол близо до леглотот ми. Прекалено близо.

-Как ме намери? А и това, теб не те засягаше. Тъкмо те изписаха от болницата. Не исках да съсипвам нищо.

-Проследих колата ми и познай колко добре се почувствах, когато разбрах къде е. И това не е истинско оправдание.- Беше ми сърдит.- За Бога, става въпрос за здравето ти. Защо не мислиш първо за него?

-Какво здраве?- Беше мой ред да викам.- Хари, аз умирам.- Сложих ръка на устата си. Прекалих, не трябваше да му казвам това.

Гледаше ме, а в очите му се четеше шок, неразбиране, притеснение... толкова много емоции наведнъж.

-К-какво?- Да не заекваше? Започнах да си играя с ръцете. Гледай към тях Ейнджъл, не към него.

-Доктор Мартинсън ми направи няколко изследвания докато ти беше в болницата и когато ме повика в коридора всъщност ми казваше резултатите. Оказа се, че имам ХОББ, някакво хронично заболяване. Казаха ми, че няма лечение за него и че имам само два месеца живот. За това реших тези два месеца да ги прекарам с теб.- Сълзите напираха в очите ми.- Не знам кога щях да ти кажа за това, но щях, заклевам се.- Една сълза се търкулна по бузата ми.- Просто исках малко време с теб. Толкова ли много искам?

Хари хвана ръцете ми. Погледнах го, но погледа ми беше замъглен. Той само се наведе напред и сля устните ни. Наистина го обичах.

-Не трябва да носиш целия товар сама. Нали за това аз съм тук.- Изтрих бузите си и леко се усмихнах. Значи не съм сама.

-Благодаря ти.- Не знаех какво друго да кажа.

-Каквото и да стане знай, че няма да се исмъкнеш толкова лесно от мен.- Засмях се.

-Аз и не искам.- И пак се целунахме. Това никога няма да ми омръзне. След минута прекарана в сливане на устните ни, допряхме чела едно до друго.- Но ако лечението не се получи?

-Колко време имаме до тогава?

-Месец.- помълча преди да отговори.

-Значи имаме трийсет дни на разположение, в които ще сме само аз и ти.

-И това легло.- допълних аз. Наистина понякога се чувствам доста изморена от тези лекарства.

-И леглото.- Повтори той.

*********

Извинете за прекъсването, но имам една малка новина. Та, на профила ми можете да видите една нова ''книга'', която може и да ви хареса. Няма да издавам повече, така че можете да продължавате с четенето. (въпреки че главата свърши...)