Любов...Какво е любовта ли? Ако ме питате веднага отговорът ми би бил "не знам".
Имам хиляди мисли в главата си, хиляди ненужни мисли които изникват без да подозирам за тях и по някое време идват и аз полудявам, водя битка в главата си със целта да победя. Никога не разбирам дали съм победил или дали има някакъв смисъл от това да се боря с тях, най-тревожното е че не знам как и кога възникват, само знам че тези мисли най-зачестяват късно вечерта когато се прибера вкъщи след работа или лекции. Прибирам се, няма никой, донякъде идеално, защото мога да правя всичко за което се сетя и най-важното, мога да правя моите неща и никой няма да ме гледа, да комфортно ми е, но мисля, че не ми е комфортно на душата.
Всеки път се прибирам разочорован от човека когото харесвам и продължавам да излизам с този човек и всичко се повтаря отново и отново. Питам се това ли е любовта...или това е да си много наивен човек, да се самонараняваш така. Ти си даваш цялото внимание и всичко за един човек а той даже не се интересува от теб - това си е мазохизъм.
Познавам се добре, донякъде... все пак съм със себе си от 21 години. Годината е деведесетиседма 19-ти март, часът е 01:20 вънка вали силен сняг, аз решавам тогава да се появя на този свят, а и нали знаете какво казват хората, каквото е времето такъв е и човекът. Последният сняг за зимата, силен и не пуска пролетта да дойде, може би и аз съм такъв инат като този сняг, решил че може да промени края на зимата и че може да стане по неговата. Когато видя смисъл и искам нещо много силно, мога да бъда и снегът в юни месец, но когато няма смисъл, мога и да бъда зима без сняг.
Винаги съм се старал да привличам внимание, дори да не искам и да съм срамежлив, винаги е имало момент когато се запозная с някого или с група хора, да съм искал да ме забележат с нещо, нещо малко но нещото трябва да бъде много различно, уникално, да не съм като другите, да не съм част от стадото. Да странен тип съм, признавам си...това съм си аз и съм решил да ви разкажа за живота си.
Тръгнах на детска градина, както знаете на първия ден, много деца на едно място, някое реве за майка си, някое прави някаква беля, някои са тихи и уплашени... е аз бях от тези които плачеха за майките си, винаги съм бил ревльо и до ден днешен си плача на повечето филми, даже си поплаквам и на филми в които няма тъжни сцени и някои хора биха се забавлявали докато гледат, а да не говорим колко съм плакал на песни.
Стоя хванал майка ми за краката, хората най-вероятно са ме помислили от тези деца които ще създават проблеми в градината всеки ден, но не беше така. Аз бях от онези много срамежливи на чуждо място, които не говорят много. А ако бяха ме видели вкъщи, особено когато братовчед ми и братовчедките ми бяха в нас, тогава наистина не биха ме искали в детската градина. Винаги гледах да дразня някого, ако не бяха в нас излизах и дразнех най-добрите си приятели, които не бяха много. Идваха ми всякакви идеи за забавление и бели. Веднъж когато бях на сватбата на леля ми, бил съм някъде на 4 години, намерил съм едни чешми и съм успял да ги пусна всичките и когато персоналът се преближавал към мен съм пускал водата и така не са успели да ме хванат поне десет минути. Да, бил съм хиперактивен, но винаги е било само когато съм се чувстал добре, сред роднини и близки хора, ако съм на непознато място, ще ме мислят за най-послушното дете на света. След 4 години в детската, станало време за предучилищна, още когато влязох в училището разбрах че няма да ми хареса, имах чувството че влизам в болницата а аз мразя болниците, мразя миризмата и обстановката там. Но ето че няма как да избягам, какво да направя, ще ходя.
Класът ми беше странен, всички бяха много спокойни или поне така изглеждаха, но може би отвътре са умирали от страх като мен. След седмица всички почнаха да се опознават и както винаги аз избрах най-хиперактивните деца за мои приятели и така се започна приключението ми в моето училище, в което даже и завърших. Класната беше ме набелязала, харесваше ми да ме забелязват и да съм различен от останалите, но сякаш в училище не е толкова добре.
