Всичко ще бъде наред

Глава 15-Изгревът

   Черни дрехи. Сълзи. Съсипани лица. Сбогувания. Тъжни, но мили думи. Безразличното лице на брат ми. Страданието на родителите ми и Дейна. Отвратителен силен дъжд и кал. Ето това представляваше погребението ми.
   Чувтвото да видя себе си мъртва от страни беше повече от странно. Фактът, че гледах мъртвото си тяло направо ме шашна. Но това не беше най-шашкащото нещо. Когато близките ми минаха покрай гроба ми да се сбогуват с мен, Рийд просто врътна очи и ме подмина. Наистина ли не изпитваше никаква любов към мен? Никаква?
   След погребението се срещнах с Лана. Разказах ѝ, както ѝ бях разказала и за причината за забавянето ми преди няколко дни. На Грийн също бях разказала.
Дните до края на седмицата минаха като в мъгла. Тъга и жалки опити да се съвзема. Ако Грийн и Лана не бяха до мен, за да ми помагат, щях тотално да рухна.
Толкова завиждах (благородно, разбира се) на Лана... Тя се справяше с всичко това по-добре от мен. В началото, в първия ми ден, беше  толкова по-лесно! Ами Грийн? Какво мога да кажа за него? Така и не бяхме говорили за него и се чувствах егоистка, че не бях подхванала темата отново.
Колкото до Дон, той си намери други изпитвани приятели и се поотдалечи от нашата групичка.
   Депресията не ме напускаше, колкото и време да минаваше, но Грийн и Лана бяха до мен и ми помагаха.
   Всичко вървеше така, до 7-ми август.
   В този ден се събудих необичайно рано, защото на вратата ми отново се чукаше.
Отворих и заварих Грийн.
   -Честита една седмица - каза той и влезе вътре, след което се настани на леглото ми.
В началото не загрях за какво говори, но после осъзнах, че беше минала една седмица от 1-вия ми ден от Изпитателния срок. Е, да, бях пристигнала миналия понеделник, но Изпитването започна във вторник.
   Усмихнах му се ведро, след което го попитах:
   -Затова ли дойде тук толкова рано, още преди изгрева? За да ми го кажеш?
   -Ами, не само. Искам да те запозная с мой приятел. Но преди това, искам да ти покажа изгрева. Изумителна красота е. Ти си го виждала, но не точно. Винаги се събуждаш заради лъчите, нали? Е, аз ще ти покажа как се появяват тези лъчи.
   В първия момент не бях сигурна дали го искам, защото може би не бях готова за забавление. Тъгата и спомените все още не ме напускаха, но се замислих колко добре за мен би било да се поразсеям малко, а и запознаването с нов човек щеше да ми дойде добре, така че се съгласих.
    -Чудесно! - казах ведро. - А този твой приятел Изпитван ли е?
   -Ъъъ... Не... Ъъ, тоест, ъм... Не точно.
    Несигурното му заекване ме разтревожи, затова го изгледах настоятелно.
   -Ами какво тогава?
   -Ъмм, виж, трябва да тръгваме вече. Ще изпуснем изгрева.
   -Хм. Хубаво.
   Съзнавах, че Грийн криеше нещо от мен и това изобщо не ми харесваше. Исках да подхвана темата, но вместо това, той подхвана друга.
   -Изгревът е изумително красив. Не по-малко от залеза. Знам колко обичаш красиви гледки. Много ще ти хареса.
   -Не се съмнявам. Винаги съм обичала да гледам залези и изгреви, макар че много рядко съм будна по време на изгрева - засмях се аз, а Грийн отвърна на смеха ми.
   -Повярвай ми, едно е да гледаш лъчите от къщата си и съвсем друго - да наблюдаваш от най-ниския облак.
   Тъй като все още беше тъмно, не видях ръба на облака и си продължих напред. Тръгнах да падам надолу, но Грийн ме хвана за ръката и ме издърпа, което ми напомни за предишна подобна случка.
   -Момиче, внимавай повече!
   -Съжалявам, просто...
-Знам, знам, не видя ръба, защото е тъмно?
   -Ъм, да...
   -Спокойно. Няма страшно. И да беше паднала, нямаше да боли много.
   -Знам, но... Все пак ти благодаря, че ме хвана.
   -Оу, няма защо. Никога не бих те оставил да паднеш.
   До сега Грийн говореше със спокоен, небрежен тон, но сякаш точно сега осъзна какво беше изрекъл и се сепна, а аз осъзнах, че все още се държим за ръце. Пуснахме се бавно, погледнахме се с бегла, неловка усмивка и продължихме.
Замислих се над думите му. Никога не бих те оставил да паднеш.

                        *     *      *

   Когато пристигнахме, слънцето тъкмо започваше да изгрява.
С Грийн седнахме на облака с крака, кръстосани по турски, зазяпахме на изток и гледахме как слънцето бавно се появява иззад хълмчетата, как разлива прекрасното жълто върху морето под нас и как прекрасните му лъчи се вкопчват в облаците. Извисяваше се бавно нагоре, а с всяка изминала секунда осветяваше всичко наоколо все повече и повече. Птички прелитаха наоколо, красиви цветове и светлина ме заобикаляха от всички страни... Всичко беше точно описание на нещо, за което само си бях мечтала.
   Съзерцавах изумено, когато Грийн заговори:
   -Виждаш ли, Ейд? Слънцето изгрява и дарява Земята със светлина. Дава на всяко същество надежда, че днешният ден ще бъде по-добър от предишния. То изгрява отново, изгрява заедно с новите възможности, с новите провали, с новото бъдеще, с новото щастие. Точно това ще бъдеш и ти. Ще успееш да предотвратиш смъртта си, ще се върнеш Долу при близките си и ще изгрееш отново. Ще ги дариш със светлина. Ще дариш себе си с бъдеще. Няма да позволиш на страха да съсипе живота ти. Ще изгрееш отново, обещавам. Както слънцето изгрява отново и отново, така и ти ще го направиш. Ще бъдеш ослепителна, изкряща и даряваща с щастие. Ти ще бъдеш слънцето, Ейд.
   Оу, Господи. Ето, че довеждането ми тук е имало скрит смисъл.
Просълзих се. Това беше най-уникалното нещо, което някой някога ми бе казвал. Звучеше толкова... Красиво и искрено. Думите му стоплиха душата ми. Сега, когато бях с него, проблемите ми отново ми се сториха леки. Той наистина ли вярваше, че съм способна да поправя всичко? Че ще изгрея отново? Че всичко ще бъде наред? Не исках повече да се колебая, затова го попитах през сълзи:
   -Грийн, наистина ли мислиш всичко това? Наистина ли мислиш, че ще се справя?
   -Разбира се! Как изобщо би могла да се съмняваш?! В рамките на седмица се справи с толкова много неща! Можеш да си мислиш, че си слаба, но не си. Ти си силна. И вярвам в теб. Може всички събития от последната седмица и всичко видяно да ти се струват като чудеса, но ти, ти си способна на по-големи. Вярвай ми. Не бих те излъгал.
   Гледах в кафяво жълтите му очи. Взирах се в тях. Той ме гледаше с безгранична доброта и честност. От тези очи преливаше добронамереност. Всичко това ме направи сигурна, че не ме лъже. Той наистина вярваше, че ще успея да се справя с всичко. Вярваше в мен повече, от колкото аз вярвах в себе си.
   Ето този момент промени всичко. Приближих се към Грийн и го прегърнах нежно. Поне минута седяхме прегърнати, а слънцето се изкачи още малко и освети прегръдката ни. Усещах топлината им - на слънцето и на Грийн. Тази топлина сгря душата ми. Ето в този момент вече не се съмнявах. Докато имах топлина и вяра до себе си, бях способна на всичко, наистина на всичко. Ами да, топлина, вяра, надежда, увереност и невероятно момче, което ме дари с всичко това. Определено всичко беше точно описание на нещо, за което само си бях мечтала.