Всичко ще бъде наред

Глава 20-Отново в болницата

   Последните 3 дни от Изпитателния ми срок минаха в стрес и тревоги. Ако не беше Грийн да ме успокоява, отдавна щях да съм изперкала тотално.
   Вторник беше най-голямата паника, защото беше последният ден, но едно нещо ме поуспокои - Лана ми беше станала достатъчно близка, за да посетя нея.
   Щом стъпих пред болницата си помислих за дома ѝ, но тя не беше там. Зачудих се къде може да е, затова просто реших да пробвам нещо. Да си помисля за нея. Дали ако го направех щеше да проработи? Реших да пробвам и за мое щастие се получи. Озовах се при нея, но ченето ми увисна когато осъзнах, че стоя изправена пред болнично легло. И не кое да е легло, а легло в болницата, в която бях загубила живота си, и в която тя също бе загубила нейния.
   Лежеше в безсъзнание с кислородна маска върху лицето, а пулсът ѝ беше равномерен. До нея седеше светло руса жена с много бледа кожа, която хлипаше. Предполагах, че е майка ѝ. Приседнах объркана на стола до нея, внимавайки да не издам звук, а след малко влезе лекар, който заговори:
   -Не се тревожете, госпожо Козловска. Дъщеря ви не е с опастност за живота. Слава богу, че е успяла да се защити достатъчно добре, когато онзи я нападнал. И добре че имало кой да ѝ помогне, иначе със сигурност нараняванията щяха да са по-тежки и щеше да загуби живота си.
   -Господине, сигурен ли сте, че вече няма опастност за живота ѝ? Дълго време ли ще ѝ отнеме да се възстанови?
   -Няколко седмици, но ще запази живота си и ще я изпишем скоро.
   Така. Да, това със сигурност беше майка ѝ, която говореше перфектен английски. Дори акцент почти не се усещаше. Също така, явно планът на Лана не беше проработил точно както бе искала, но поне беше жива все пак.
   -Не съм съдия - продължи лекарят, - но съм сигурен, че това момче, което я нападнало ще бъде осъден поне на 10 години затвор, имайки предвид, че този, който е помогнал също е с доста тежки наранявания. Това са два опита за убийство.
   -Ах, това момиче! - възкликна майката разтревожено и укорително в същото време. - Казах ѝ да не тръгва с по-голям от нея, но тя не ме послуша! Трябваше да съм по-строга...
   -Госпожо, моля ви, не се обвинявайте. Позволили сте ѝ да вземе собствено решение, което се е оказало грешно, но поне ще си вземе поука.
   Цялата ситуация ми напомни за разговора между майка ми и психиатъра на брат ми. Помислих си, явно на лекарите често им се налага да успокояват тъжни и отчаяни хора, а именно - близките на пациентите им.
   Едно изречение ми хвана вниманието - ,,Казах ѝ да не тръгва с по-голям от нея, но тя не ме послуша". Щом може да бъде осъден, значи има навършени 18 години, а Лана е на 16. Ако той е на 18, разликата не е чак толкова голяма, но може и по-голям да е...
Стоях там и наблюдавах. Не можех и не исках да повярвам, че когато отвори очи, няма да помни нито мен, нито всичко, което бе преживяла Горе.
   След около час, тя се събуди.
   Прегледаха я и ѝ препоръчаха да не се изправя, след което я оставиха сама с майка ѝ, която плачеше. Прегърнаха се, Лана също се разплакаха и започнаха да си говорят нещо на украински. Не ми беше нужно да знам езика за да се досетя, че си говорят за това колко се радват и двете, че Лана все пак е оцеляла.
   Когато все още и двете бяхме Горе и Лана ми разказваше подробностите около смъртта си спомена, че наоколо не е имало никого. Явно този път си е довела подкрепление, така да се каже, щом някой ѝ е помогнал. Предположих, че сигурно спасителят ѝ е гаджето ѝ.
   След малко майка ѝ излезе и я остави сама да си почива.
Изражението на Лана стана сериозно, но и объркано в същото време.
   Стоя и гледа така няколко минути, което ме притесни, но това, което не просто ме притесни, а направо ме шашна беше, че след това прошепна толкова тихо, че едва я чух:
   -Ейд...
   Краката ми се подкосиха и имах чувството, че кръвта ми изстина.
   -Ейд... - продължи тя. - Аз помня те... Аз помня всичко.
   Изтръпнах. Добре, казах си, това е зловещо.
   -Ейд... Ти тук си? Аз усещам те. Не знам как, но аз усещам те...
   Исках да проговоря и почти го направих. Бях на косъм да откъсна звук от гърлото си, но не трябваше.
   -Не мога да те видя - продължи тя, - но аз усеща, че ти тук... Аз много щастлива, че ти решила да дойдеш при мен! Знам, че днес е твой последен ден. Знам, че утре ти започва втори Изпитателен срок. Успех!
   Беше странно. Мнооооого странно. Как, по дяволите, ме помнеше?! О, Господи, Лана, Лана... Сърцето ѝ е толкова чисто... Дори в тази ситуация, тя все пак мисли за мен и моите проблеми.
   -Ейд, ти имаш някаква идея как аз помня те? Какво става тук?
Тя беше объркана, но не по-малко от мен.
   Нямах идея какво се случва. Замислих се... В онова писмо пишеше, че няма как някой да запази спомените си след връщането си. Какво се случваше тогава? Може би Лана щеше да забрави всичко след още малко време.
   Силен камбанен звън ме изтръгна от размислите ми.
Тъкмо щях да си помисля за изходът на болницата, когато Лана изрече разпалено:
   -Аз чува Камбаната! Но аз знае, че не мога да се кача Горе... Какво става?
   Заоглежда се наоколо, сякаш търсеше нещо, което да ѝ предостави отговор, но такова нещо нямаше. Дори да можех да говоря пред нея, аз не знаех какво да ѝ кажа.
   Бях почти сигурна, че Грийн няма да знае нищо по въпроса, но все пак исках да го попитам.
Когато се качих Горе и му разказах, той остана не по-малко изумен от мен и Лана, главно защото в писмото пишеше едно, а се оказа съвсем друго. Той заяви категорично, че спомените ѝ вече би трябвало да са изчезнали. И двамата не знаехме какво се случва, нито имахме идея как да разберем, защото и двамата направихме няколко опита да попитаме Нещото, но отговор не получихме.
   Секундите се стичаха и вече беше станало прекалено късно. Колкото и да се опитвахме да намерим отговор, май нямаше да стане. Но ако всичко вървеше по план, щяхме да имаме още 22 дни на разположение да разберем какво става и дали има как след като тя е запазила спомените си, аз също да запазя своите.
   Решихме да оставим разознаването за предстоящите дни.
   Грийн ме изпрати до вкъщи. Целунахме се, но за разлика от предишните пъти, тази целувка беше по-дълга. Когато отлепихме устни го попитах плахо през сълзи:
   -Грийн... Ще останеш ли с мен за през нощта?
   -Разбира се - заяви той нежно и уверено.
   Отидохме към леглото ми. Той легна, а след това аз легнах до него. Прегърна ме, а аз се сгуших в него.
Продължаваше да ми се плаче. Просто усещах някаква дълбока вътрешна празнина и силна болка... Идеше ми да плача, а дори не знаех точно защо. Тогава отговорът се прокрадна в мозъка ми - причината беше страх. Но причината за самия страх си оставаше загадка за мен.
   Както ви казах, повече от всичко мразя да товаря някого с проблемите си, но с Грийн беше различно. Когато говорех с него, имах чувството, че говоря с част от себе си.
   -Грийн... - промълвих шепнешком. - Изплашена съм, но... Не знам от какво.
   Той ме придърпа по-плътно към себе си.
   -Разбирам. Напълно разбирам. Изпитваш изумително много и силни чувства, толкова мощни, че чак се заплитат в едно и не го осъзнаваш. Това едно всъщност е страхът. Той е смесица между всички останали чувтсва. Спокойно, Ейд. Няма страшно. Всичко ще бъде наред.
   След тези думи ме целуна по челото. Не знаех дали е прав. Не знаех дали искам да научавам. Не знаех дали ще се справя с още един Изпитателен срок, имайки предвид, че едва изтърпях първия, но... Предполагах, че сега ще е по-лесно, след като няма да съм при своите близки. Освен при Лана, защото с Грийн бяха станали достатъчно добри приятели, за да мога да я посещавам и в неговия изпитателен срок.
   Неусетно, пленена от мислите и от надеждата, че последното му твърдение е вярно, се унесох в сън. Ами да! Щом той го мислеше и вярваше, значи е вярно. Всичко ще бъде наред.