Angel

Тридесет и шеста глава

Тръгнах бързо към телефона си на нощното шкафче. Този път нямаше да бездействам. Трябва да кажа на Хари всичко и да му се извиня... за всичко.

-Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват.- Слушам това изречение от половин час както и знака за записване на гласово съобщение, защото му оставих поне сто такива.

Той не вдигаше. Не искаше да говори с мен. Отказал се е от мен. Аз обаче не съм се отказала от него.

Започнах да набирам Боб.

-Ейнджъл? Как си, слънчице? Всичко наред ли е?- От известно време съм забелязала, че Боб се е размекнал. Дори започна да ме пита за здравето ми. Да, болна съм, но няма нужда и другите хора да се променят заради мен. Харесвах стария Боб повече.

-Чувал ли си Хари?

-Хари? За последно го чух вчера. Каза ли ти хубавата новина?- О не, стига с тези изненади!

-Не, какво да ми каже?

-Хари започва новото си турне вдругиден.- Седнах на леглото. Не знам дали да се смея от радост или да плача от мъка.

-Така ли?

-Да, за това щеше да прекара тези два дни с теб.

-Така ли.- Вече не беше въпрос, а разочарование от самата себе си. Как може през цялото време да мисля за себе си и да не обръщам никакво внимание на най-важния човек в живота ми. Всъщност, той вече не е тук.

-Да, къде всъщност е той? Още ли не е пристигнал?

-Скарахме се и той си тръгна. За това звъня на теб. Можеш ли да се свържеш с него и да се увериш, че е добре?- Значи, на Боб можеш да кажеш всичко, но не и на Хари, а?

-Да, разбира се.- Затворих му. Забравих да му благодаря... за всичко.

Поех си дъх и с бавни стъпки тръгнах към кабинета на доктор Мартинсън. Той, разбира се, седеше на големия си стол, чакайки ме. Аз стоях до вратата му и само кимнах леко с глава. Това му беше достатъчно, за да тръгне с документите към мен.

-Надявам се да не съжаляваш след това.

Да, правя огромен риск за здравето си, но мисля, че така е най-добре. Хари има нужда от някой друг в живота си и аз му дават точно тази възможност в момента. Може да ме забрави, все едно не съм съществувала, но преди това трябва да знае всичко.

-Аз също.- Казах му и тръгнах пак по коридорите. Минах през стаята на Мери, влезнах вътре и постоях малко.

Защо светът е толкова несправедлив към някои?

Но Мери ще се справи. Тя е силна, тя е най-силният по дух човек, когото някога съм виждала.

Легнах на леглото като преди това бях помолила сестрата, която по-късно разбрах, че се казва Сюзън, за лист и химикалка. По някакъв начин трябваше да се сбогувм с Хари

————————————————————

Тръгнах си. Дори не знам защо го направих, просто не издържах да я гледам как се разпада пред очите ми.

Аз съм един боклук за това, че сега не се намирам до нея. Точно в този момент, аз трябваше да я успокоявам и да й казвам, че никъде няма да ходя, вместо да се напивам със скъпо уиски в хола ми и да гледам черния екран на телевизора.

Идиот!

Как можах да я оставя! Защо дори си взех и нещата, сега сигурно напълно е загубила надежда, че ще се върна. Дали мога изобщо да се върна?

Не, разбира се че ще отида при нея, но не и в такова състояние, може би на сутринта.

От сега започнах да мисля как ще й се извиня. Да й купя ли цветя или колие. Не, тя заслужава нещо много повече.

По дяволите какъв идиот съм!

На сутринта чувам как на входната врата се звъни. Явно съм заспал на дивана заедно с купчината листа с извинение, която се пробвах да напиша.

Надигнах се бавно и когато вече бях пред вратата започна да ми призлява. Не биваше да пия толкова много. Отворих я, но там нямаше никого. Погледнах надолу и намерих пликче.

Отворих го на спокойствие на дивана. Беше писмо.

От Ейнджъл!

Господи какво направих!