Всичко ще бъде наред

Епилог

   Бяха минали 22 дена от както се върнах.
   Разбира се, свързах се с Лана, видяхме се няколко пъти, разказах ѝ всичко, включително и причината, поради която има спомени, макар да не знаех защо аз имах.
   Тя, разбира се, много ми съчувстваше за всичко, макар нищо да не можеше да направи.
   Сдобрих се с Дейна, но не събрах смелост да ѝ споделя за всичко случило се, а и тя едва ли би ми повярвала. Освен това я запознах с Лана и ѝ казах, че сме се запознали във Виена. Не ми харесваше да я лъжа, но не можех да ѝ кажа истината.
   За жалост, с чичото на Грийн така и не успях да се свържа.
   Той нямаше социални мрежи, а нямаше от къде да разбера номера му.
   Успях да намеря Лана във Facebook, но с Джон беше по-сложно. Много се надявах нещата около него и Моли да са добре. Също се надявах Моли да не е прибягнала към убийствените вещества отново. Дано поне този път е успял да я вразуми.
   Разпитах Лана много подробно дали някога е виждала къщата-съботетина, но тя ми каза, че не е и че за жалост няма идея как да ми помогне.
  
   На 20 август - 23-тият ден от както се върнах, се събудих много рано, с изгрева, което ми напомни за 1-вия ден от Изпитателния ми срок.
   Беше понеделник, което значеше, че още една седмица без Грийн започва.
   Станах от леглото и отидох в кухнята. Започнах да правя смес за палачинки, за да закусвам. Вероятно мама след малко щеше да стане за работа, така че бях решила да направя една, две и на нея.
   Точно така стана - точно когато чупех яйце, тя влезе в стаята и ме поздрави:
   -Добро утро, миличкa - каза тя ведро. - Остави на мен палачинките и отиди да провериш пощата, моля те.
   -Добре - отвърнах аз.
   Излязох на двора и веднага ме лъхна сутрешният леко студен въздух. Загледах се на изток към изгрева и вдишах дълбоко от хладния въздух. Тревата на двора беше покрита с роса и намокри краката ми, защото бях излязла боса.
   Всичко ми напомняше на Грийн - прекрасният изгрев, цветята, залезът, пощенската кутия, облаците, небето, дъждът и красивите, зелени хълмове, които виждах, когато погледнех през прозореца на стаята си. Дори щом погледнех лицето си в огледалото се сещах как бършеше сълзите ми. И тези мои очи... Тези мои зелени очи... Почти виждах отражението му в очите си, когато гледах своето в огледалото.
   Дори студът, който усещах ми напомняше за Грийн, защото с него никога не изпитвах студ. Облачетата топъл въздух, които излизаха от устата ми щом издишвах също ми напомняха за него, защото той не дишаше... Аз също не дишах. Та ние бяхме мъртви. С всяка дума, с всяко изречение и дори само с присъствието си стопляше сърцето ми, а сега, когато го нямаше, сърцето ми беше в ледена обвивка. Правех всичко по силите си, за да го стопля, но единственият, способен на това, беше той. Колкото и да се опитвах да подтисна мъката, болката и празнотата, която усещах не  спираха. Всяка сутрин, щом се събудех, усещах болка... Физическа болка, причинена от самотата. Около мен имаше хора, но въпреки това се чувствах сама. Не можех и не исках да повярвам, че прекрасната душа да любимия ми ще прекара вечността в облаците. Той заслужаваше повече от всеки друг, повече от мен, да живее.
   Всеки път, когато се спънех, очаквах той да е там и да ме хване, но той не беше. Просто се сгромолясвах на пода.
   В следващия момент, всички прекрасни спомени за него бяха изместени от ужасяващия спомен за него разкъсан, плувнал в кръв.
   Сетих се как баща му, онова чудовище, забиваше ножа безмилостно... Сетих се и за оглушителния звук от куршума, както и за глухото тупване на тялото му, когато падна на пода...
   Всички тези чувства - болка, разочарование, тъга, отчаяние, гняв, обич, копнеж и благоговение се преплетоха и с вината...
   Ако не бях аз, ако не бях минала и втория Изпитателен срок, той поне нямаше да умре по толкова ужасяващ начин и нямаше да бъде убит от собствения си баща. Чувствах се виновна, че не успях да го спася. Та нали хората трябва да пазят тези, които обичат?! След всичко, което той направи за мен, аз трябваше да направя едно единствено нещо за него, а се провалих. Знам какво си мислите - не от мен зависеше това, че Итън уби Грийн, но от мен зависеше да върна Грийн. От мен и от никой друг...
   Сънувах го... Сънувах очите му, косата му, топлите му ръце, изумителните му думи... Макар да бях наясно, че никога няма да се случи, не спирах да мечтая някой ден да прегърна живото му тяло, да чуя пулса му и да усетя топлия му дъх по лицето си.
   Всяка вечер гледах залеза сама и си представях, че е там, с мен. Беше наистина трудно... Толкова трудно...
   Част от мен беше мъртва, а другата част се опитваше да живее. Бях му дала обещание да не се отчайвам, затова често излизах, четох, смях се... Опитвах се да продължа живота си като преди, но работата беше там, че аз не го исках какъвто беше преди. Исках да започна нов живот, в който да присъства и Грийн.
   След малко осъзнах, че лицето ми е цялото в сълзи и то само заради мислите ми. Избърсах сълзите, защото не исках някой да ме вижда как плача.
   Обичах Грийн, обожавах го, но някак си... Не го обичах като свое семейство, защото никога не съм обичала да показвам чувствата си пред семейството си. Просто... Не можех да понеса някой да разгадае чувствата ми докрай. Имах чувството, че ако някой вникне напълно в душата ми и разнищи емоциите ми, така ще загубя част от себе си. Не се чувствах на място ако плачех пред когото и да е. Дори пред най-близките ми - семейството ми, не показвах кой знае какви чувства. Спазвах дистанция, затварях се... Грийн беше единственият човек, когото допуснах в душата си, защото всъщност той беше част от нея. Чувствах се изпразнена, когато някой опитваше да вникне прекалено дълбоко в сърцето ми, но той, той го допълваше. Той допълваше мен. Не мога да опиша с думи каква болка изпитвах заради това, че изумително важна част от мен липсваше. Чувствах се празна, самотна, разбита..., Но този път този, който бършеше сълзите ми, прегръщаше ме и ме утешаваше го нямаше. Да, мислех си за това, че исках да е с мен, но той не се появяваше, както се появяваше Горе ако си помислих за това.
   Върнах си това, заради което бях отишла Горе но загубих това, което вдъхваше красота на престоя ми там.
   Опитах се да спра да плача и си припомних защо съм дошла. Излязох пред оградата, отворих пощенската кутия и извадих писмата от там. Сметки, сметки, рекламни брошури... И старо писмо с гравирани цветя.
   Краката ми се подкосиха и настръхнаха, но не беше само заради факта, че ми беше малко студено.
   Не можех да повярвам, че Нещото е позволило на Грийн отново да ми напише писмо. Ведаха оставих другите писма на кутията, разтворих писмото и започнах да чета.
     
                               Ейд,
   Минаха 22 дена. От 22 дена не си поглеждала в очите ми, не си чувала гласа ми и не си виждала усмивката ми. Аз обаче бях с теб, през цялото време.
   Нещото ми позволи да се явя на Изпитателен срок, но само при теб, за да запазиш спомените си. Каза, че ако се проваля по време на срока, спомените ти ще изчезнат.
   Знаех колко са важни те за теб и бях готов на всичко, за да ги запазиш. Сега Изпитателният срок мина и твоите спомени ще бъдат с теб завинаги.
   През цялото това време виждах сълзите ти, тези, които преди бършех и се разкъсвах от вътре, за дето вината за тях беше моя. Не можех да понеса, че не можех да се те успокоя. Виждах леката усмивка, която се появяваше на лицето ти от време на време и виждах как малко по малко продължаваше напред. Безкрайно благодарен съм ти, че спазваш обещанието си и че оставаш силна, точно както те помолих.
   Ейд, има... Още нещо, което искам да ти кажа. И моля те, никога не го забравяй.
   Всяка история живее вечно в сърцата и умовете на хората. Нашата история обаче не е като всички други. Тя ще се разхожда по облаците, ще капе заедно с дъжда, ще прави цветята още по-красиви и ще кара слънцето да грее по-ярко. Ще живее в теб, в мен, в нас. Никога няма да приключи, обещавам ти.
   И Ейд, искам да знаеш, че аз не съм мъртъв. Докато нашата вечна история живее, аз също ще живея. Докато твоята прекрасна усмивка е на лицето ти, аз ще съществувам и докато любовта ни е в спомените ти, тя ще гори в мен. Винаги.
   Не, това не е сбогуване, защото аз не си отивам. Аз винаги ще бъда до теб, ще бърша сълзите ти и ще се смея заедно с теб. Винаги ще те гледам от Горе и някой ден след много много време, отново ще докосна ръката ти.
   Ще мога да намеря покой, за разлика от баща ми, защото аз вече не съм Самоубиец, а той е.
  
    В този момент Грийн, наистина Грийн изникна пред мен, отново ярък, не беше стъпил на пода, а се носеше във въздуха.
   Пресегна се към мен, избърса сълзите ми, които не спираха да текат, а аз го погледнах в очите, без да спирам да плача и го попитах:
   -Грийн, наистина ли си мъртъв? Но ти каза, че всичко ще бъде наред!
   Той се усмихна тъжно, сетне целуна челото ми и отстъпи една крачка назад. После още една. И още една.
   Започна бавно да се издига нагоре и каза тихо, но достатъчно силно, за да го чуя:
   -О, Ейд, всичко вече е наред.

Надявам се историята да ви е харесала! Не забравяйте, че каквото и да стане, всичко ще бъде наред😉❤️❤️