Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ПЪРВА

Гледната точка на Джъстин:
   Всеки си има дом на този свят. И моят е Summerlin. Това не е просто квартал. Това е името на един различен, непознат за много хора, свят. Свят, затворен между границите на Града на греха – Лас Вегас. Всеки, който е избягал от тук, непременно, един ден, се завръща в тази пропаст.
   А, най-лошото е, че тя повлича след себе си най-важният за теб човек, излагайки го на опасност.

   Бях на 28. Животът ми се промени преди десет години. Бях все още дете. А, трябваше да порасна. Направих го. Постигнах това, което исках. Свобода. Освободих се от веригите, които ме задържаха в… в Summerlin. Мястото, където беше преминало детството ми. Това беше място, което забравих. Не исках да си спомням за него. Страданията, които съм преживял, ме караха да продължавам да поддържам новият си начин на живот. Далеч от този проклет квартал. Бях се заклел, че няма да се върна. Независимо от случващото се. Няма да се върна. Няма да пропадна в тази бездънна пропаст, в която Summerlin пропада от 1980 година. Баща ми си въобразяваше, че е изгонил дилърите, че е забранил наркотиците, че всички му се подчиняват, но това не беше вярно. Хората се бунтуваха. Останеха ли гладни, нападаха семейството ми. Обичаха ни само когато имаха покрив над главата си и храна на трапезата си. А, ни мразеха, когато децата им гладуват, когато боледуват и нямат средства, с които да им помогнат. Болницата и лекарите в квартала ни ненавиждаха. Продължаваха да лекуват раните от куршуми само защото господин Стивън плащаше разноските, поддържаше заплатите, беше им осигурил работа като построи тази болница.
   Помня го. Бях само на шест години. Едно шестгодишно момче, което стана свидетел на убийство. Татко застреля човек пред очите ми. А, когато си позволих да се разплача, се обърна и ми каза: „Един ден, това ще бъде твоят живот. Порасни и го приеми.”. И си тръгна. Тази травма ме преследваше и досега. Не можех да избия от главата си, картината, на която онзи мъж лежеше на пода, с пробит от оръжието череп. Мама винаги ми е казвала, че съм любимият й син. Защитаваше ме, когато татко ми беше ядосан. Криеше ме в мазето и ме заключваше, докато съпругът й се успокои. Да, тя също обичаше Джейсън и Джейк, но те бяха по-големи от мен. Справяха се и сами с гнева на баща ни. Научиха се да убиват на четиринадесет. На тази възраст, когато трябваше да ходят на училище и да се интересуват от момичета, те се учеха да се бият и да стрелят с пистолет. Аз бях взимал същите уроци, но… не ги използвам. И няма да го направя. Когато станах на осемнадесет, случката се повтори. Баща ми отново уби човек. Пред мен, пред нас, пред съпругата си. Това ми беше достатъчно. Вече имах пълнолетие и за разлика от братята си, имах смелостта да си събера багажа и да се махна от онова имение, в което и по пода, и по стените, макар и заличени, все още съществуваха следи от кръв. Не погледнах назад. Излязох от вратата и чух трясъкът, с който тя се затвори след мен. Дочух плачът на мама и крясъците на баща си. Дочух братята си, които го умаляваха да не ми позволява да си отида, но беше късно. Това беше моето решение. И до днес, не съжалявам за него. Избягах от съдбата си на убиец, на мафиот и получих това, което винаги съм искал. Да бъда нормален.
   Завърших университет. Обожавах фотографията. Все още пазех една закътана папка със снимки, които съм правил по празниците. Въпреки усмивките, които се виждаха на изображенията, никой не беше щастлив. Зад всяка една усмивка се криеше тъга и притеснение. Защото, това беше техният живот. Очакваха всичко. Можеха да ги нападнат отвсякъде, по всяко време. Summerlin погълна баща ми, майка ми, братята ми, но аз успях да се спася. Този квартал щеше да ги погуби, знаех го. Но… можех ли да направя нещо? Не. Защото си обещах, че няма да се върна. Нито за тяхната, нито за своята смърт. И ще изпълня обещанието си.
   Беше късно. Полунощ. Вървях по улиците на Лас Вегас, размишлявайки за миналото си. В ръка, държах калъфа, където бях прибрал апаратът, с който изкарвах прехраната си. Прибирах се от поредното събитие, което трябваше да снимам. Снимките ми бяха наистина качествени. Винаги се получаваха перфектно. Както ги искам и очаквам. Поддържах собствен сайт в интернет и телефонът ми звънеше непрекъснато от хора, които искаха да ме наемат за списанията си. Проблемът беше, че не исках да се превръщам в мъж, който да преследва знаменитостите, за да ги хване в поредния скандал. Фотографията беше нещо красиво. Не мисля, че трябваше да се опорочава по подобен начин.
   Домът ми беше в южната част на Лас Вегас. Далеч от севера и Summerlin. Живеех в спокоен квартал. Нямаше оръжия, нямаше мафиоти, нямаше смърт. Живеех в скромен, но напълно достатъчен апартамент. Имаше място за двама, но за жалост, все още не бях намерил правилното момиче, с което да го споделя. Всъщност, не го бях търсил. И защо? Защото се страхувах. Страхувах се, че един ден, миналото ми ще ме настигне и ще ме завлече. А, по-лошото ще бъде, че ще завлече и момичето, което обичам.
   Изведнъж вниманието ми беше привлечено от красиво момиче, което беше обградено от двама мъже. Намръщих се, защото тя се опитваше да ги разкара, а те продължаваха да настояват. Да, няма да отричам, че в този квартал, в тези часове, наоколо се разхождат момичета, които се продават, но това определено не приличаше на такова. Нямаше да е съвестно, ако подмина ситуацията.