2 Глава

2.9K 130 4
                                    

Стоях в продължение, на няколко часа наблюдавайки тихо, падащия сняг. Когато бурните снежинки заглъхнаха се отделих, от прозореца и излязох от стаята си. Не мислех, просто действах. Стигнах до закачалката, където бяха наредени якето и чантата ми, а под тях грижливо, бях сложила ботушите си.

Обух се и облякох якето си, отключих вратата и преди да стъпя в пухкавия, натрупал сняг, огледах хола. Затворих вратата, като я заключих отново и прибрах ключовете си в дълбокия джоб на якето ми. Докато стъпах в преспата сняг, потънах до коленете.

Предвижването из снега беше трудно, но не и невъзможно. Спъвах се в клони и дънери, но не спрях да вървя из между дърветата. Може би бях по средата на безкрайната гора, когато се спрях и се огледах. Беше тихо, успокояващо, вълшебно. Затворих очи и вдишах от студения зимен въздух, той прониза ноздрите ми и нахлу в дробовете ми. Докато се усетя бях повалена на земята и се взирах в очите на коьота, чиито лиги капеха върху лицето ми. Чух прищракването на челюстите му на милиметри от врата ми.

Нещо изблъска коьота от треперещото ми тяло и се чу единствено изскимтяването му, преди звяра да прекърши врата му. Когато се съвзех и надигнах тялото си от покритата със сняг земя, погледнах към убитото животно. Над него се беше надвесил същият червеноок, величествен звяр. Въздъхнах от впечатление. От устата му течеше кръвта на горкото животно, а очите му се бяха забили в раната, от която бликаше алена кръв и оцветяваше белия килим от сняг.

Обърна главата си бавно към мен сякаш внимаваше да не ме изплаши, въпреки, че последното нещо, което усещах беше страх. Огромния вълк седна спокойно на земята докато не спираше да се взира в очите ми. След няколко минути взиране и пълно мълчание звярът се изправи и се обърна бавно като за пореден път черното му тяло потъна в сенките.

-Благодаря... - Прошепнах макар да знаех, че никой няма да ме чуе.

His Heart Is The Moon حيث تعيش القصص. اكتشف الآن