His Heart Is The Moon

11 Глава

-Вииииик! - Уплашеният ми стон утехна из гората и тогава видях нещо да мърда из дърветата, насочено точно към мен.

Високата и мускулеста фигура вървеше бавно към мен и когато вече беше застанал пред мен за първи път, обърнах внимание на мирисът на мента и... гора носещ се от него и навлизащ в белите ми дробове спирайки дъха ми. Целия в рани и кръв Вик стоеше спокоен и кротък пред мен, без никаква емоция в очите и лицето му, студен и мрачен поглед се взираше в мен.

-К-к-какво се случи? - Попитах оглеждайки раните му.

-Един ловец ми помогна. Не ме ли чу, когато ти виках? - Гласът му се повиши леко.

-Чух, но мислех, че просто... се шегуваме. 

Тих смях без никаква нотка на радост, се отдели от гърдите му целите в драскотини.

-Бъди по-внимателна следващия път може мен да ме няма, а в гората има много опасни създания. Рисове, койоти и... вълци.-Когато спомена вълците той го прошепна в ухото ми.

-Благодаря, че спаси живота ми отново, но сериозно... Спри няма как да ти върна услугите.

-Кала ти вече ги връщаш. Хайде да вървим храната изстина.

Кимнах и се усмихнах, когато видях, че не ми е ядосан въпреки, че го изложих на тази опасност, но беше прав трябваше да внимавам повече. Моят вълк също нямаше да го има вечно... или щеше... 

Спрях да вървя зад него и се огледах. Погледнах нагоре и видях как малки снежинки започват да падат от небето върху мен и Вик, който не беше усетил, че вече не го следвам и продължи да върви бавно и спокойно, така сякаш не му беше студено и не се притесняваше, че след малко малките снежинки щяха да се превърнат в парцали и да добавят още един слой сняг върху земята.

°°°°°

-Ето.-Той беше запалил камината още преди да се бях събудила и сега аз стоях на старото кресло пред нея, сгушена в едно одеяло гледайки опияняващите пламаци и мислейки си дали всичко не беше сън. Просто и само дълъг сън от, който щях да се събудя всеки момент, но когато той ми подаде чаша с топъл чай от лайка, малка надежда, че това не никакъв сън се зароди в мен.

-Благодаря.

-Знаех си, че нещата, които съм купил ще ти потрябват все някога.

Засмях се докато го гледах как беше клекнал срещу камината и топлеше ръцете си. Помислих си дали онова, което казах на вълка не беше истина. Влюбвах ли се в него? Или просто ми беше липсвало това да има някой друг освен мен в тази къща.

ГТНВ:

Стоях клекнал пред камината й и си мислех как за пореден път я бях спасил. Първо от койота онази вечер, от колата и сега от тази вълчица, която искаше да я убие за да се върна в глутницата, но аз неможех да си представям след всички тези години да я оставя и да стана алфата на глутницата на баща ми. Не и докато не й призная чувствата си. Ако само беше осъзнала, че вчера аз се бях промъкнал в леглото й и се бях сгушил в топлото й тяло...

"Боже, Вик какво си мислиш че правиш? Та тя е човек. Нима си толкова жесток, че да унищожиш целия й свят?"

Обърнах се към нея. Идиотската й усмивка ме накара да се засмея. Винаги толкова нежна към всичко и всички дори към изрод като мен. 

-На какво се смееш?-Попита тя и заби погледа си в моя.

-На това колко глупаво се усмихваш, когато се сещаш как бяхме паднали заедно в снега преди 1 час.

Ирисите й се разшириха и тя цялата почервеня, а аз преди да се усетя бях под нея и бях налаган, но тя внимаваше да не удари някоя от моите рани, които беше превързала преди малко. Отново чувах смеха й и това ме караше да се радвам, затова не я спрях.

"Обичам те..."