lived happily 'oneshot'

'end'

    Бях пристрастен към теб, Чонгкук.

Пристрасен към любовта ти.

Към тялото ти.

Защото съм влюбен в теб. 

Влюбен в абслютно всяка една твоя черта. 

Сигурно сега ме псуваш и питаш:

'Тогава защо ме остави?'

Много просто. 

Защото не исках да те нараня. 

Ти си прекалено нежен. 

Много лесно мога да те скърша. 

Ти си прекалено чуплив.

 Като стъклено цвете. 

 За това и те оставих.

 Куки, аз не съм от хората, които могат да се задоволят само с едно тяло. 

Това сигурно те е  засегнало.

  Знам че лесно се обиждаш. 

Но това е едно от многото качества , които ме накараха да се влюбя в теб. 

Не, аз не съм влюбен в теб, Чон. 

Аз съм обсебен от идеята да те имам пак. 

Обсебен съм от  всяко твое качество.

 От всичко свързано по някакъв начин с теб и твоето съществуване.

 И все пак не съм ти отговорил напълно честно на въпроса.

Това не е единствената причина да те оставя. 

Освен родителите ми, за които не ми пука особено, аз те оставих от страх.

 Знам, тъп съм. Знам че в момента казаш:

"Абе идиот, ако ми беше споделил нямаше да се стигне до тук.".

 Знам че си ми бесен.

  Знам че ме мразиш, но знам че още ти пука а мен.

 Видях те на бала за завършването.

 Момичето, с което дойде на 'купона' беше доста под нивото ти.  

Очевидно беше избрана от родителите ти.

 Те никога не са те разбирали.

 Една от причините да се държат с теб така сякаш си боклук. 

Или нещо по-малко и незначимо.

Все едно беше хлебарка.

 Смачкваха те всеки божи ден. 

Аз бях товйта глътка свеж въздух. 

Твоето всичко.

 Твоят гоподар. 

Обичах моментите, когато ми се оставяше. 

Даваше ми да правя всичко с товето тяло, стига естествено да ти доставяше удоволствие и да го правех с любов. 

Ти се нуждаеше само от любов. 

Любов, предоставена ти от същия пол.

 Нещо, което родителите ти ненавиждаха, а аз обожавах.

 Сигурно се чудеш защо ти пиша това писмо. 

Ами всъщност и аз не знам.

 Изпитах нужда да ти го напиша.

 Изпитах нужда въобще да те видя преди да направя финалният грях, с който ще си гарантирам място в ада. 

Но те така ми наредиха. 

Те са истинската причина да те оставя. 

Гласовете в главата ми. 

Искаха да те наранят.

 Не, искаха аз да те нараня. 

Искаха да направя толкова противни и греховни неща върху чистото ти тяло.

 Всеки път, когато ми шепнеха отвратителните си планове исках да заплача, но не исках да ме пратят в лудница.

 Защо?  

Защото не исках да те отдеят от теб.

 Да седя денонощно в място, от което ще ме хване депресията и ще те виждам веднъж в месеца. 

Не, благодаря. 

Е, тук нашата история свършва, любими. 

за наше нещастие , тя не завършва с:

„И заживели щастливо"

{край}