All the truths - Всичките истини (2)

Неочаквано

 Всичко след онзи ден ми е като в мъгла.Така и не разбрахме кой е бил в пожара заедно с Алек.За съжаление телата бяха така обгорени,че можеше да се каже ,че не се нуждаехме от услугата кремиране в погребалното бюро.Останките бяха прилежно прибрани в затворен ковчег и погребението се проведе в петък на обяд.Дойдоха доста хора,тъй като повечето знаеха за Алек и изкуството му.Всички плачеха и ридаеха.След много години най-после срещнах отново майка му и баща му-Алена и Виктор,които изглеждаха все така добре,но времето беше оставило отпечатък по лицата им.Алена беше облечена изцяло в черно,беше вдигнала русата си коса на строг кок и държеше в дясната си ръка кърпичка с която попиваше сълзите си.Виктор нежно я милваше по рамото,но тя сякаш изобщо не го усещаше.

Беше такава трагедия! Трябваше да се подготвяме за годежно парти и сватба,а не за погребение ! Сиера беше меко казано съсипана.Изобщо не знам как успя да издържи на цялата церемония.Изглеждаше пребледняла и сълзите се лееха от очите й като водопад.Ария също не приемаше случката леко.Беше толкова стресирана и отчаяна,че замалко да припадне докато зариваха ковчега и се наложи с Ед да си тръгнат по-рано.

Аз и Амброуз бяхме като вцепенени.Знаех,че той мрази Алек и все пак не смятам ,че го мразеше толкова та да го иска мъртъв.Беше странно разстроен и настоя да останем до самият край на церемонията.Аз също бях зле...плачех като всички останали и си припомнях хубавите моменти с него.Най-тежко ми беше когато бяхме в църквата.Докоснах студената му безжизнена ръка и погледа ми се премежи.Сълзите рукнаха ,големи и неудържими и воят ми беше като на ранен вълк.Изтичах навън защото ми прилоша-плачех и повръщах едновременно докато накрая не се посъвзех и с Амброуз се качихме в мерцедеса за да ме закара до гробищата.През цялото време гледах като зомбирана през прозореца и смучех ментов бонбон.

След погребението не можех да понеса мисълта да се затворя вкъщи.Щях да полудея от мислите и необяснимата болка.Бях потисната и съжалявах искрено за последните си думи към Алек,които бяха признанието,че не го обичам вече.

Не го бях излъгала.Истината беше такава и се радвам,че му я казах,но в същото време ме болеше,че съсипах неговите надежди за нас,ако изобщо е имал такива.Когато бях студентка го обичах безвъзвратно.Бях луда по него и редовно се хващах как мисля за него.Малко по-малко обсеби съзнанието ми до толкова ,че започнах да пиша истории и поеми за него.Слушах песни,които най-често свързвах с него,когато го видех пеперудите в стомаха ми полудяваха,а когато пресичахме погледи усещах електричен заряд да минава през мен.Това бяха студентските ми години.Той беше първата ми любов и това никога нямаше да се промени! Радвам се ,че след толкова време успяхме да доизживеем до някъде поне,тази тръпка.И също така си казахме цялата истина в края.Това беше най-важното за мен.