В кафенето е шумно и хладно. Седя на любимата си маса до прозореца, откъдето се отваря прекрасен изглед към главната пешеходна улица на градчето, по която е най-вероятно да се сблъскаш с всевъзможни хора и да станеш свидетел на най-разнообразни, достойни да бъдат документирани ситуации. Именно затова, оборудвана с фотоапарата си и слушалките, пазещи ме от досадния шум в кафетерията, заредена с търпение, седя на масата до прозореца в тази ранна юлска сутрин, пия любимия си черен чай, и незабелязяно запечатвам в снимки всичко интересно, на което стана свидетел – скрити възмутени погледи на възрастни дами, отправени към някоя оскъдно облечена девойка, изражения на копнеж върху лицата на младежи, минаващи покрай твърде силно гримирани свои връстнички.
Докато внимателно оглеждам минаващите, в търсене на поредната мишена, погледът ми се спира въху пейката точно от другата страна на улицата. Там, на сянка под красив стар кестен седи млада жена, държаща на ръце бебе. Усмихнатата майка прегръща детето си, закача го и го гъделичка, а то се залива от смях. Успявам да направя няколко снимки, преди млад мъж да закрие жената от погледа ми. Те разговарят кратко и мъжът сяда на пейката. Младата майка бързо губи интерес към явно непознатия, делящ пейката с нея. Обаче неговият поглед се отклонява към чантата на жената, озовала се между двамата, по-често, отколкото е нормално. След няколко минути виждам как той внимателно се протяга и вади нещо от широко отворената чанта. Жената изглежда толкова вглъбена в детето си, че не разбира какво се случва.
Поколебавам се за кратко. В крайна сметка съвестта ми надделявя над разумната мисъл да не си пъхам носа в чужди работи, ставам от масата и бързо събирам нещата си. Отправям се към касата и пререждам няколко души в бързината да платя и изляза от кафенето под тежестта на доста гневните погледи на прередените.
Отивам бързо до пейката, но мъжът е изчезнал. Бързо обяснявам на жената какво съм видяла с ужасно чувство на вина, че мигът ми на колебание е бил причината да се забавя прекалено дълго, за да помогна на майката. Тя обаче ме поглежда с доста хладен и съвсем не изненадан поглед, въпреки думите ми. Поведението и ме стъписва, а след миг чувам как някой зад пейката рязко и гневно извиква: „Стоп!".
Поглеждам към малката градинка зад пейката и виждам там няколко професионални на вид камери и вбесените погледи на хората, работещи с тях – всичките насочени към мен. В този момент иззад едната камера се показва младият „крадец" и се насочва отново към пейката с развеселен вид. Той идва до пейката и ме поглежда – явно нещо в стреснатото ми изражение го кара да избухне в смях.
