Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Гледната точка на Анджел:
   Обичам Джъстин. Бих рискувала всичко, заради него. И го направих. Спасих го. Не послушах Ирен. Възразих. Застанах срещу нея. Противопоставих се. Изложих всички на опасност. Сега… понасям последиците. Да, помогнах на Джъстин. Беше притиснат. Оръжието, захвърлено до стълбите, беше единственият му шанс. Грабнах го. Не се замислих, че мога да нанеса по-големи щети. Джъстин ме беше забелязал. Виждах притеснението и страхът в очите му. Не се тревожеше за себе си, а за мен. Почувствах се облекчена, когато чух онези изстрели. Странно, нали? Това ми даваше сигурност, защото знаех, че се бе спасил. Това беше нещото, което имаше значение. Когато онзи ме сграбчи, осъзнах, че допуснах грешка. Ирен беше права. Не биваше да рискувам, но проблемите не се разрешават с бездействие. Помислих, че всичко бе свършило. Изборът, който Джъстин трябваше да направи, беше немислим. Да помогне на врага си или да пощади животът ми? Знаех, че имаше правото да избере Summerlin. Това беше негов дълг. И все пак... избра мен, предизвиквайки гнева на семейството си. Не успях да се превърна в значима част от живота им, но бях постигнала известен напредък. След случилото се, се отнасяха с мен, сякаш не съществувам. Причиних и създадох проблеми. Заради мен, моята глупост и талантът, че не слушам никого, излагах на опасност кварталът. Разбирах ги, но не можех да оставя Джъстин. Можех да му помогна и го направих. Товарът, който носеше беше твърде тежък. Всички се нуждаеха от неговата помощ. Всеки разчиташе на него и уменията му. Стараеше се да превърне Summerlin в по-добро място за живеене. Работата му никога не свършваше. Имаше дни, в които изобщо не го бях виждала. Заспивам без него и се събуждам без него. Не можех да поговоря с него. Не можех да излея болката си, заради това, че родителите му ме намразиха. Не очаквах от него, че ще им се скара или нещо подобно, просто исках да знам, че ме обича, да се почувствам сигурна. Исках да знам, че си струва да остана. Нещо, в което отново бях започнала да се съмнявам. Джъстин ми беше дал твърде много празни обещания. Обещава, че ще прекараме нощта заедно, но минути преди уговорения час, получавам съобщение, че е зает и много съжалява. Търпях. Понасях всяко едно разочарование, защото любовта, която изпитвах беше по-силна от всичко. Побеждаваше съмненията ми и ми даваше надежда. Това беше причината, поради която все още бях до него. А, и тези проблеми с провалената доставка от Ирак… тревожех се. Джъстин отчаяно се опитваше да намери средства, с които да поддържа хората, работещи за семейство Бийбър. Успяваше, а това ме учудваше. Ами, ако се беше забъркал в нещо нелегално? Ако си навлече още по-големи проблеми? Нямаше да го понеса.
   Поредното обещание ми беше дадено. Сутринта. Джъстин обеща, че ще се реваншира за провалената ни среща. Тази нощ. Часът минаваше седем. Закъсняваше с около двадесет минути. Да, не е особено много, но бях подготвена за момента, в който ще получа онова съобщение, в което ще пише, че няма да успее. За щастие, не го получих. Вместо това, Джъстин се прибра у дома. Изглеждаше щастлив. Или е намерил решение за поредния проблем, или имаше нещо друго? Все още всички бяхме разтърсени от това, че Блейк се оказа предателя. Той беше човекът организирал отвличането ми. Някак си отказвах да го повярвам. Та, той беше син на Стан. Не съм очаквала, че е способен на такава низост. Баща му беше съсипан. Радвах се, че Джъстин не беше отнел живота му. Щеше да е прекалено. Беше го накарал просто да си тръгне.
   Атмосферата в ресторанта, в който Джъстин ме доведе, беше възхитителна. Най-сетне прекарвахме време заедно. Това беше всичко, което исках. И бях благодарна, че ми бе отделил няколко часа. Това беше първото ни излизане, което не беше прекъснато от лоша новина. Всъщност, ние не бяхме излизали много. Освен в Лос Анджелис, но това не се броеше. Тогава все още не бяхме изяснили чувствата си. Вечерта беше в напреднала фаза, а Джъстин ми зададе въпрос, който изобщо не очаквах. Когато чух налудничавата идея, имах усещането, че губя съзнание. Той сериозен ли беше? Или просто се шегуваше? Попита дали искам да се оженим. И то още тази вечер. Да, това беше Вегас. Хората го правеха непрекъснато, нали? Двама души, мъж и жена, се запознават в бар, напиват се, мислят, че са срещнали любовта на живота си, женят се, а на сутринта – не, ние не се познаваме. Историята ни с Джъстин беше много различна от това, но не беше ли прибързано? Родителите му ме ненавиждат в този момент, а той ми предлагаше да остана до него завинаги. Колебаех се. Исках го. Наистина. Но, от друга страна, не исках да прекарам целият си живот в Summerlin. Това проява на егоизъм ли е?

- Е, ще ми отговориш ли? – дочух гласа му, който ме върна в реалността. Онази реалност, в която Джъстин отчаяно искаше да получи отговор. Трябваше да разсъждавам със сърцето си, не с разума. А, в момента, единственото, което то искаше, беше да приеме. И ще го направи. Ще приема, независимо от това срещу кого ще се изправя по-късно. Бих понесла още удари, щом знам, че ще бъда с него.
- Да. – отговорих, усмихвайки се. – Да го направим. Нека се оженим. – Джъстин определено се зарадва. Беше развълнуван. Предполагам, че го е планувал отдавна, защото използваше точните думи, с които успя да ме убеди.

                        ❤🔫❤🔫
- Не мислиш ли, че да прекараме първата си брачна нощ в хотел, е малко… странно? – попитах Джъстин, докато отключваше вратата.
- И аз предпочитам да се приберем в имението, но… не мисля, че трябва. Не и ако искаме родителите ми, Джейсън и всички останали да се наспят. – каза, карайки ме да извъртя очите си.
- Защо си мислиш, че ще си легна с теб? – влязох в луксозния апартамент, където щяхме да прекараме уикенда, и оставих чантата си. Изритах високите си обувки, които ме убиваха и се хвърлих върху мекото, подготвено до съвършенство, легло.
- А, няма ли да го направиш? – Джъстин съблече коженото си яке, захвърляйки го. – Струваш ми се нетърпелива. Изобщо не огледа наоколо. Насочи се директно към леглото.
- Да, защото изпитвам онова чувство, наречено умора.
- Е, тогава ще те оставя да се наспиш, но първо… ще те изморя още малко. – подсмихна се и се приближи, събличайки тениската си.

   В рамките на няколко минути, из целият апартамент, бяха разпръснати дрехи. Нощта, определено, щеше да бъде хубава. И за миг, щяхме да се откъснем от проблемите, които ни съпътстваха. Джъстин се тревожеше за квартала, за жителите му, за Делгадо, а аз трябваше да изгладя отношенията си с родителите му. Щеше да ни бъде трудно, но не беше невъзможно. И въпреки това, си бях обещала, че през следващите няколко дни, няма да мисля за нищо друго, освен за съпруга си.

Цитат от седемнадесета глава!