Watch

~*' 1 '*~

Сиво. Небето беше сиво като старо предало се на времето желязо. Тъмните облаци отвъд линията на хоризонта наближаваха бързо, вещаейки скорошна буря. Гларусите се смееха злокобно, следвайки своята вечна какафония, докато разтворените им крила като хвърчила посрещваха ветровете и се рееха като зловещи бели врани. Морето бе бурно и разплискваше големите си тъмни води в близките скали с оглушителен грохот.

Цялата тази картинка би натъжила човек, а шумът би накарал главата му да го заболи. Но не важеше за момичето, което бе подпряло лакти на тъмният метален парапет на крайбрежната ивица. Тези шумове бяха песен за ушите й, защото заглушаваха всяка нейна мисъл. Образите бяха за нея като маслена картина, пресъздаваща живота такъв какъвто бе за нея... сив и мрачен.

Името й беше Ипомея, но малкото хора, които притежаваше тя в живота си, я наричаха Ея. Очите й, съсредоточени към хоризонта, бяха наситеносини с лек сив оттенък около зениците й , досущ като беснеещото пред нея море. Но не тази част от виншността й плашеше хората.

Ипомея беше албиност. Кожата й бе с цвят на мляко, а косата, миглите и веждите й бяха сякаш изтъкани от лед и скреж. Единствено устните й притежаваха розов цвят като на вишневи венчелистчета. Но тя презираше външният си вид, защото единственото, което й носеше, бяха скришни погледи и пришишнати зад гърба й коментари. Вероятно в някой по-голям град нямаше да бъде толкова презирана от останалите, но в Портсай нещата бяха други. Малко градче, малки затворени съзнания на хората. Факт, който за жалост тя не можеше да промени. Често обмисляше дали да не боядиса косата и веждите си и сигурно щеше да го направи, ако не беше силният стоицизъм по този въпрос на леля и Вики. Но при първа възможност знаеше, че щеше да го направи. Ненавиждаше всяка част от външността си, която крещеше ,,различна''.

Вятърът завъртя снежнобялата й коса и Ея я прибра с ръка под качулката на непромокаемото си дълго яке. Студеният бриз хвърляше върху нея водни пръски и, засилени от въздушното течение, се забиваха в лицето и като игли. Но тя не им обръщаше внимание. Очите и гледаха приближаващите тъмни облаци в захлас, и сякаш нищо друго не съществуваше освен сблъсъка на мощните вълни в скалите и леденият вятър.

Една година. Една година й оставаше докато навършеше пълнолетие. Тогава завинаги щеше да се махне от този град, които й носеше само мъчителни спомени, самота и гняв. Само година я делеше от свободата.