Watch

~*' 10 '*~

Ипомея влезе в класната стая, която бе празна заради ранния час. Тя се настани на последния чин и наду музиката да бумти в ушите ѝ. Следкато, колелото ѝ се бе счупило, Леля ѝ Виктория се бе наложило да я докара до училище, макар и по-рано от обичайното начало на часовете. Но Ея нямаше против. През изминалите няколко минути тя наблюдаваше как съучениците ѝ влизаха един по един в стаята.  Неоткъсваше поглед от вратата на класната стая , даже и когато звънецът би, оповестявайки началото на учебния час. И продължи да се взира, а сърцето ѝ изтиваше с всяка минута. Защото човекът, когото очакваше, така и не се появи. Продължи да се взира с надежда във вратата и през следващите часове.

 Но Крис така и не се появи. А разочарованието в душата ѝ растеше. 

Въпреки отсъствието му, Том и бандата му не посмяха да я закачат. Единственото, което направиха, бе да я изгледат злобно, преди да се отправят към своите места. Рене не откъсваше злобният си поглед от нея. Очите ѝ се забиваха като кърфици по кожата на Ея, а задоволството в тях от насинената кожа на момичето, беше очевидно.

 Но това по никакъв начин не накара Ея да изпита нещо различно от разочарование. Раочарование, че се бе надявала някой наистина да го е грижа за нея. Затова, когато би звънецът на голямото междучасие, Ипомея събра нещата си и си тръгна.

Закрачи бързо през тихите улички на малкото провинциално градче. Не знаеше къде отива. Просто продължи да върви, докато шума на коли и хора не изчезна далеч зад нея. Не осъзна кога бе достигнала скалистата плажна ивица на север от града. ,,Лунният плаж”. Така го наричаха.

Оглушителният рев на вълните, разбиващи се в скалистите зъбери, заглуши всяка бурна мисъл в съзнанието ѝ. Ея седна на земята покрита със ситни камъни и суха жълта трева, точно преди ръба на голямата скала, надвисналата над бушуващото море. Очите ѝ се зареяха към тъмната морска вода. Тъмносиня като очите ѝ. Пръските вода мокриха като снежни игли лицето ѝ, а вятъра развяваше бялата ѝ  коса покрай лицето ѝ.

Остана така, загледана в хоризонта на морската шир, докато слънцето не започна да се спуска по никсо към хоризонта.  Студеният вятър бе вледенил крайниците ѝ, но тя не обърна внимание на студа. Изправи се, но не се обърна да си ходи, въпреки напредналото време. 

Искаше да слезе на плажа, преди да поеме към дома. Повече от всичко искаше да остане още малко време сама. А нещо на самия плаж под нея я привличаше с непонятна за нея сила. И тя и се подчини.

Ипомея заслиза по сръмната пътечка, водеща към плажа, като се хващаше за клоните на дърветата за баланс, а с крака стъпваше по стъпалата оформени от техните корени, много по-стабилни от ронливата стръмна пътека. Когато краката ѝ докоснаха плажа, осеян със светли камъни, сякаш сами тръгнаха към края на плажната ивица. Точно там, където големите отри зъбери се срещаха с брега.  А онази връзка, която ѝ бе непонятна, я дърпаше в онази посока.  И тя се подчини на това усещане, без да се замисли. 

Краката я отведоха, точно до острите скали в края на плажа. Тя ги заобиколи, но гледката пред нея я закова на място. 

Дъхът заседна в хърлото ѝ, а сърцето ѝ се сви в болезнен спазъм. Всяка частичка в нея се вледени, а очите ѝ не се откъсваха от момичето пред нея.

Вълните се блъскаха в краката на момичето, облечени в черен панталон. Тя лежеше на границата на плажа и мястото, където достигаха морските вълни, но тялото ѝ лежеше по гръб по неестествен начин. Кожата ѝ бе бледа, а лицето ѝ бе мораво синьо от студената вода. Очите на момичето гледаха с парзен поглед нагоре към облачното небе. А червената ѝ коса бе полепнала като мокри кичури по лицето ѝ.

Ипомея отстъпи една крачка назад. А в съзнанието ѝ, очите на момичето все още я гледаха с онзи злобен поглед отпреди няколко часа.

Рене беше мъртва.