Спаси ме / Save me

Глава първа

Бягах с всички сили от него и само се молех да не ме хване... Виках по улиците за помощ, но нямаше жива душа. Той се приближаваше, а аз все едно не се движех, осъзнах че това е краят. Ръката му беше на милиметри от гърба ми и усетих че след секунда щях да съм в лапите му.
Помощ, помощ, пом - усетих как шептя и в същата секунда се озовах седнала на леглото.
Отново същия сън, със същия адреналин и отново толкова ужасена както всеки друг път...
Станах от леглото и се запътих към банята. Отидох пред огледалото и се огледах. Въздъхнах и се примирих, че отново ще трябва да ползвам коректор. Сенките под очите ми бяха отвратително тъмни.

Заключих и тръгнах към училище, всичко беше толкова тихо и пусто, че чак ме побиха тръпки...
Една кола излезе от ъгъла, който аз тъкмо бях подминала и се запъти към мен. Параноика в мен се събуди и имах странното чувство, че ме преследват. Забързах крачките си, а автомобила приближаваше и се движеше може би с 20 километра в час. Беше на 100 метра от мен, а аз побягнах. Проклетата раница тежеше, точно сега осъзнах, защо се прави програма, а не се мъкнат всички шибани учебници. Знаех, че не мога да избягам от кола, но просто не исках да го приема...
Бягах с всички сили, бягах за живота си.
Може би изглеждах като глупачка, може би това са просто нормални хора и аз се бъхтя да бягам за нищо като луда параноичка?!
Все пак продължих да бягам, но колата все още беше след мен, все още тази проклета кола беше след мен!
Нямах повече сили, завих на ляво и спрях точно пред един малък мост. От там не можеха да минават коли... За щастие!
Облекчена се запътих към него и се обърнах за последно, да видя къде е колата.
Тъкмо беше спряла, не можах да повярвам на очите си. Коленете ми омекнаха и всеки момент сърцето ми щеше да изскочи.
Излязоха двама мъже, шофьора беше с брада, а другия излезе от задните седалки, не го бях забелязала добре, в момента дори не бях на себеси и мозъка ми не функционираше изобщо.
Момиче, изпусна си тетрадката, ела да си я вземеш! - извика този с брадата.
Изгледах ги с странен поглед и побягнах отново...

Проснах чантата си върху чина и седнах.
Адреналина все още не беше напуснал тялото ми, отворих чантата си и започнах да преглеждам за нещо липсващо.
Ръцете ми трепереха, сърцето ми още биеше лудо, а гърлото ме дереше от толкова бягане.
След третия и последен път проверка на чантата ми, за да се уверя на 100% че не съм объркала нещо, вече бях сигурна...
Чантата ми беше изрядна. Всички тетрадки и учебници си бяха на местата.