Просто някакви текстове

21 април

Юмрукът му полетя към огледалото. Това огледало бе подарък на семейството му от баба му и беше окрасено с малки кристали, които съвършено улавяха светлината в късните часове на летния следобед. Сега обаче те лежага натрошени на земята, станали жертва на гнева му. Тази изпепеляваща ярост го бе обсебила до такава степен, че той не усети дълбоката рана на ръката си, едва докато не видя образувалата се локвичка кръв върху шкафа. Бе гневен на семейството си, защото го бяха лъгали толкова много време, но и на себе си, задето не бе забелязал знаците. Постепенно гневът му се смекчи и се превърна в тъга, толкова дълбока, че той чак усети пробождаща болка в гърдите. Седна на ръба на леглото си и се опита да спре сълзите от това да потекат, но уви напразно. Започна да ридае като малко момче, но вече не се интересуваше от това да бъде силен. Целият му живот е бил една голяма лъжа. Чувстваше се толкова самотен, както никога преди. 

 Жената, която му е чела приказки като малък и е бдяла над него в съня му, не бе неговата майка.

 Мъжът, който го е научил на всичко в живота, не бе неговият баща.

 И във всичко това не би имало нищо лошо, ако знаеше отпреди. Той имапе чувството, че вече не принадлежи никъде.