Once Brothers, Always Brothers (BG Fanfiction)

💣Life as a Nightmare💣

Хари

   „Кралете на Маями”. Това беше името, с което останахме в историята на този великолепен град. За жалост, причината, поради която всички ни познаваха, не беше хубава. Не бяхме дарители, не бяхме бизнесмени, не бяхме нищо полезно, с което жителите да ни запомнят. Всъщност, семейството ни се занимаваше с търговия на оръжия. Разбира се, не ставаше въпрос за обикновени огнестрелни оръжия, а за много по-сериозни. Такива, които нанасят огромни щети. Баща ми – Кевин имаше своя върла репутация, която ревностно защитаваше. Беше строг, взискателен, перфекционист, но честен. Да, списъка с качествата му се допълваше и от това, че беше ужасно избухлив. Сякаш беше някоя от бомбите, които правехме. Имаше петима синове. Аз бях най-малкият. Тази година, през февруари, навърших двадесет и две. И въпреки възрастта ми, татко ми имаше доверие, с което не даряваше останалите ми братя. Луи беше най-големият. Беше на двадесет и осем, но една вечер, допусна грешка, която му струва престоя в затвора. Да, полицията винаги ни е била враг, но брат ми пострада, заради това, че не ме послуша. Беше убеден, че полицията няма да саботира предаването на стоката, но по онова време, ни бяха настъпили. Беше очевидно, че знаят всичко, но Луи не ми се довери. Това му костваше и част от доверието на баща ни. Зейн беше на двадесет и шест. Ах, това момче, колкото и да отричаше, беше копие на господин Кевин. Избухлив, гневен, никога не слушаше никого, макар че знаеше, че ще допусне грешка. Всички, които знаеха за семейството ни, го наричаха „черната овца”. Никога не се беше разбирал с татко, с мама или с братята си. Единствено аз, проявявах разбиране. Когато Луи влезе в затвора, татко прецени, че Зейн няма да се справи с лидерските задължения. Това го разгневи. Много. Това беше най-голямата кавга, на която бях станал свидетел между него и баща ни. Найл беше на двадесет и пет. Той бе причината за решението на Зейн да напусне имението ни. Татко реши той да поеме сделките и работата. За разлика от мен, Зейн и Луи, той беше женен. Заедно със съпругата си – Натали, имаха син. Остин беше на три години и беше най-сладкото дете, което бях виждал. Лиъм беше на двадесет и три. Мисля, че се разбирахме чудесно, но това се дължи на едногодишната ни разлика във възрастта. И той имаше свое собствено семейство. Беше баща на прекрасно момиченце, което беше само на годинка. Съпругата му – Карина беше най-спокойният и уравновесен човек, когото познавам и Лиъм буквално умираше от любов. Допълваха се перфектно. Само и единствено, заради нея, Лиъм показваше нежната си страна. Разбира се, всяко семейство се нуждае от силна упора. Майка ни – Лидия беше тази упора. Изминали са години от брака им, но искрата, която имат с татко, все още не е изгаснала. Иска ми се и аз да намеря правилното момиче. Завиждах на двамата си по-големи братя. Понякога се замислях, какво ли щеше да е, ако имах съпруга и дете? Може би, тогава, щях да почувствам страх. Истината е, че не се боях. Престрелки, бомби, шансът да умра винаги е голям, но оставяйки семейството си настрана, имам ли при кого да се прибера? Не. Нямам момиче или дете, които да ме очакват и да се тревожат.
   Тази вечер, животът ми се преобърна. Изпитах страх. Наистина. И признавам, че не беше страхът, който Лиъм изпитваше, щом ставаше дума за Карина. Простреляха брат ми. Найл можеше да умре, а аз нямах представа за извършителя. Защо го направиха? Да, логично е. Той управлява и ръководи всичко, но… кого сме ядосали? Напоследък, не бяхме сключвали сделки и не се бяхме забърквали с мафиоти. Кой би могъл да желае смъртта му? Разбира се, шансът Найл да умре беше огромен. За щастие, ще живее. Намерихме го, а линейката го откара в най-близката болница. Операцията продължаваше, а аз очаквах родителите и братята си. Докато чаках, се замислих за момичето, което стана причината за неговото спасяване. Ако Дея не беше видяла всичко това, ако не се беше сблъскала с Филип, брат ми щеше да лежи в моргата, вместо на операционната маса. И все пак, момичето беше изплашено. Нещастникът я е забелязал, преследвал я е, можело е да я убие. Невинно момиче. Господи… обещавам си, че няма да позволя на този да се измъкне. А, единственото сигурно място за Дея, беше домът ми. Знам, че е уплашена, че сигурно иска да се прибере, но се нуждая от нея. Може да ми даде информация, която да ми бъде полезна. Освен това… да, моментът беше изключително неподходящ, но… беше красива. Не мога да отричам, колкото и да искам. Дълга, кестенява коса, прекрасни очи, чийто цвят не можех да определя. Зелени ли бяха, или сини? Всъщност, нямаше значение. Каквито и да бяха, момичето беше привлекателно. И знаех, че сега не бива да се увличам. В живота ми, не трябва да се появява някой, за когото да се страхувам. Трябваше да намеря онзи, който стреля в брат ми. Няма да го постигна, ако се разсейвам с мисли за красивото момиче, което изобщо не познавам.
   За щастие, си отдъхнах, когато видях родителите си и Лиъм да влизат през големите врати на спешното отделение. Разбира се, защо ли не бях учуден? Зейн не беше благоволил да се появи, въпреки обаждането ми(на което не вдигна) и последвалото съобщение. Виждах сълзите в очите на майка си, а на лицето на баща ми се беше изписала тревожност. Натали, обаче, беше най-зле. Не спираше да плаче, а сърцето ѝ сигурно се разбиваше на парчета. Съпругът ѝ беше на границата между животът и смъртта. Само мога да си представям това, което изпитва. Карина я нямаше, но предполагам, че е останала в имението, за да се грижи за Остин и Ванеса. Всички бяхме разстроени, притеснени и на никого не му се говореше. Бяхме потънали в мълчание, молейки се, че Найл ще оцелее. Часовете минаваха, Натали плачеше, татко беше изнервен, а аз мислех за Дея. Брат ми се бореше за живота си, а аз мислех за красивото момиче, с което се запознах. Идиот. За щастие, един лекар излезе от операционната. Всички се изправихме от местата си, чакайки новини.